— Слушай. — Опитвам се да звуча разумно. Не мисля, че Муса ще е склонен да изслуша този спор повече от веднъж. — Трябва да видиш, че нямам представа как...
— Няма да се измъкнеш от това — казва той. — Престани да опитваш. Не очаквам да събереш сто бойци утре — продължава. — Нито следващата седмица. Нито дори следващия месец. Първо трябва да станеш някой, когото си струва да слушат, някой, когото си струва да следват. За да се случи това, Книжниците в Адиса и в лагерите трябва да знаят коя си и какво си направила. А това означава, че за момента всичко, което искам от теб, е една история.
— История?
— Да. Твоята история. Вземи си чаша чай, Лайя. Мисля, че ще се задържим тук за известно време.
Прекарвам дните си с Дарин, раздухвам меховете и загребвам купчини въглища в пещта, опитвайки се да не допусна дъжда от искри, избухващ при всеки удар на чука му, да изгори ковачницата. Сражаваме се из двора, за да изпробваме остриетата му, повечето от които се чупят. Но той продължава, и всеки ден, прекаран в ковачницата, го прави по-силен, по-близо до стария му аз. Сякаш вдигането на чука му напомня за мъжа, който беше преди Кауф — и за мъжа, който иска да бъде сега.
Аз, междувременно, нямам никаква цел, освен да чакам.
— Без промъкване извън ковачницата — повтаря Муса десетки пъти. — Джадуна, за които ти споменах, докладват на краля. Ако те видят, ще се озовеш обратно в затвора, а на мен не ми се ще да те спасявам отново.
Ако Муса има информация за мен, той не я споделя. Нито пък имаме новини от външния свят. С всеки изминал ден ставам все по-недоверчива. Наистина ли този Книжник възнамерява да ми помогне? Или обещанията му за помощ са само уловка, за да накара Дарин да изработва оръжия?
Седмица минава бързо. После още една. Зърнената луна е само на осем седмици разстояние, а аз прекарвам времето си в изпробване на остриета, които продължават да се чупят. Една сутрин, докато Муса е навън, се промъквам в покоите му, надявайки се да намеря нещо — каквото и да е — за миналото му, за Съпротивата или за мрежата му от информатори. Но всичко, което откривам, е, че има слабост към захаросани бадеми, които намирам скрити в чекмеджета, под леглото и, най-странно, в чифт стари ботуши.
Повечето вечери Муса ме запознава с други Книжници, които познава и на които вярва. Някои са бежанци като мен, но мнозина са адисански Книжници. Всеки път трябва да разказвам историята си отново. Всеки път Муса отказва да обясни плана си за възраждане на Съпротивата.
За какво си мислеше, Шаева? Защо ме изпрати при този човек?
Най-накрая пристигат новини под формата на свитък, който се появява в ръката на Муса един ден по време на вечеря. Дарин и Зела са потънали в разговор, Тауре ми разказва за момиче от лагерите, в което се е влюбила, а аз пронизвам Муса с поглед, докато той спокойно си пълни устата, сякаш съдбата на света не зависи от способността му да ми набави информация.
Единственият ми постоянен поглед е причината изобщо да забележа появата на свитъка. В един момент го няма, в следващия той го разгръща.
— Нощният предвестник — казва — е в Навий с Комендантката, Патерите на града, Кървавия орел и нейните хора. Не е напускал там от седмици. Изглежда има някакви разногласия между Комендантката и Кървавия орел...
Изпъшквам. — Това изобщо не ми помага. Трябва да знам с кого се среща. С кого разговаря...
— Изглежда прекарва доста време в покоите си, възстановявайки се от потапянето на воинската флота — казва Муса. — Сигурно отнема много енергия да убиеш няколко хиляди души и да потопиш корабите им на дъното на морето.
— Трябва ми повече — казвам. — Той трябва да прави нещо освен да седи в покоите си. Има ли свръхестествени същества около него? Стават ли по-силни? Какво става с Племената?
Но Муса няма нищо повече да предложи — засега поне.
Което означава, че трябва да взема нещата в свои ръце. Трябва да изляза в града. Джадуна или не, трябва поне да науча какво се случва другаде в Империята. След вечерята, докато Дарин, Тауре и Зела обсъждат различните глини за охлаждане на остриета, се прозявам и се извинявам. Муса отдавна се е оттеглил и аз спирам пред стаята му. Хъркането му отеква отвътре. Миг по-късно съм невидима и се отправям на запад към централните пазари на Адиса.
Макар че бях в бежанския лагер само за миг, разликата между него и маринерския град е очебийна. Лагерът беше пълен с мръсни палатки и лепкава кал. Улиците на Адиса, павирани с камъни, са обградени от къщи в лазурно и виолетово, по-живи през нощта, отколкото през деня. Лагерът беше пълен с млади Книжници с изпъкнали ключици и подути кореми. Тук не виждам нито едно гладуващо дете.