Какъв крал би позволил това? Нима в този огромен град няма място за душите на Книжниците, които мръзнат отвъд портите му?
Може би не е кралят. Може би е неговата дъщеря, обладана от гулове. Тези същества се промъкват и през пазара, гниеща напаст, дебнеща на ръба на тълпите.
В центъра на града ярко облечени Маринери се пазарят, шегуват се и търгуват. Копринени хвърчила плават като кораби над главите, а аз спирам, за да се възхитя на глинени съдове с цели книги, изрисувани по страните им. Анкански ясновидец от далечния юг хрипти предсказания, а една с очи, очертани с въглен, Джадуна го наблюдава, златните монети на челото й улавят светлината. Спомняйки си предупреждението на Муса, се отдалечавам от жената.
Навсякъде около мен Маринерите крачат по улиците с увереност, която се страхувам, че никога няма да притежавам. Свободата на това място, лекотата му — всичко това сякаш не е за мен или за моя народ. Всичко това принадлежи на други, на онези, които не живеят на кръстопътя на несигурността и отчаянието. Принадлежи на хора, толкова свикнали да живеят свободно, че не могат да си представят свят, в който не са.
— ... какво очакваш? Племената няма да легнат и да приемат всичко като Книжниците. Няма да позволят на народа си да бъде поробен.
Двама маринерски готвачи спорят шумно над пукота на пържещи се сладкиши, а аз се приближавам.
— Разбирам гнева им — казва единият. — Но да нападат невинни селяни...
Някой ме блъска и едва успявам да задържа невидимостта си. Тълпите тук са прекалено гъсти, затова ги оставям зад себе си, без да спирам, докато не забелязвам група деца, събрани на една врата.
— ... тя изгори Блекклиф до основи и уби Маска...
Няколко от тях са адисански Книжници, пълнолики и добре облечени. Други са Маринери. Всички се скупчват около обяви за издирване с мен, Дарин и — изненадана съм да видя — Муса.
— ... чух, че намушкала Надзирателя на Кауф в лицето...
— ... мисля, че тя ще ни спаси от призраците...
Всичко, което искам от теб, е една история, беше казал Муса. Странно е да чуя тази история сега, променена в нещо съвсем различно.
— ... чичо Муса казва, че тя има магия, като Лъвицата...
— ... баща ми казва, че чичо Муса е лъжец. Казва, че Лъвицата била глупачка и убийца...
— ... мама казва, че Лъвицата убивала деца...
Сърцето ми се свива. Знам, че думите им не би трябвало да ме тревожат. Те са само деца. Но все пак искам да се покажа. Тя беше забавна и умна, искам да кажа. Можеше да улучи врабче на клон от сто крачки. Искаше само истинска свобода за нас — за вас. Искаше само по-добро.
Друго дете се появява в уличката. — Кехани! Кехани! — извиква то. Децата хукват към близкия двор, където дълбок глас се издига, трепти и се спуска — Кехани, разказваща история. Последвам ги и намирам двора, пълен с публика, която затаила дъх.
Кехани има сребриста коса и лице, което е видяло хиляди истории. Носи богато бродирана рокля до средата на прасеца върху широки панталони с огледални подгъви, които улавят светлината на лампите. Гласът й е дрезгав, и макар че трябва да продължа, намирам празно място до стената, за да я послушам.
— Гуловете обкръжиха детето, привлечени от тъгата му. — Тя говори на серански, с тежък акцент. — И макар че то искаше да помогне на болната си сестра, свръхестествените същества нашепваха отрова в ушите му, докато сърцето му не стана изкривено като корените на старо дърво на джиновете.
Докато Кехани пее своята история, осъзнавам, че в нея има истина — един вид история. Не бях ли току-що свидетел на точно това, което тя описва, само с принцеса Никла?
Историите на Кехани, осъзнавам, съдържат толкова история, колкото всяка книга в Голямата библиотека. Може би дори повече, защото в старите приказки няма скептицизъм, който да замъглява истината. Колкото повече мисля за това, толкова по-вълнувана ставам. Елиас научи как да унищожава ефрити от песен, която му изпя Мами Рила. Ами ако историите могат да ми помогнат да разбера Нощния предвестник? Ами ако ми кажат как да го спра? Вълнението ми ме кара да се отдръпна от стената, към Кехани. Най-накрая имам шанс да науча нещо полезно за джиновете.
Лайя...
Шепотът докосва ухото ми и аз подскачам, блъсвайки мъжа до мен, който извиква, оглеждайки се за този, който го е бутнал.
Колкото мога по-бързо, се промъквам през все още погълнатата от разказа публика и излизам от двора. Нещо ме наблюдава. Усещам го. И каквото и да е, не искам да създава проблеми сред тези, които слушат Кехани.