Пробивам си път обратно през претъпкания пазар, поглеждайки многократно през рамо. Черни парцали сенки се промъкват точно извън полезрението ми. Гулове? Или нещо по-лошо? Ускорявам крачка, излизайки от пазара и навлизайки в тиха странична уличка. Поглеждам назад още веднъж.
Миналото ще изгори и никой няма да го спре.
Разпознавам шепота, начина, по който той скърца като гнили нокти в съзнанието ми. Нощни предвестнико! Прекалено съм уплашена, за да извикам. Всичко, което мога да направя, е да стоя там, безполезна.
Завъртам се, опитвайки се да го различа сред сенките.
— Покажи се. — Гласът ми е едва над шепот. — Покажи се, чудовище такова.
Осмеляваш се да ме съдиш, Лайя от Сера? Как можеш, когато не познаваш мрака, който живее в собственото ти сърце?
— Не теб се боя. —
Думите са лъжа и той се подсмихва в отговор. Примигвам — миг на тъмнина, нищо повече — и когато отварям очи, усещам, че отново съм сама. Нощният предвестник е изчезнал.
Когато се връщам в ковачницата, тялото ми трепери. Мястото е тъмно — всички са си легнали. Но не се отказвам от невидимостта си, докато не остана сама в стаята си.
В момента, в който го правя, зрението ми потъмнява. Стоя в стая — килия, осъзнавам. Едва различавам жена в мрака. Тя пее.
Като звезда дойде
В моя дом
И го озари със слава
Песента се носи около мен, макар че думите стават приглушени. Странен звук разцепва песента, като счупването на клон на дърво. Когато отварям очи, видението изчезва, както и пеенето. Къщата е тиха, освен мърморенето на Дарин в съня му от съседната стая.
Какво, по дяволите, беше това?
Магия ли ме засяга? Или Нощният предвестник? Това той ли е — играе ли си с ума ми? Сядам бързо, оглеждайки тъмната си стая. Гривната на Елиас е топла в ръката ми. Представям си гласа му. Сенките са само сенки, Лайя. Нощният предвестник не може да те нарани.
Но той може. Вече го е направил. И ще го направи отново.
Отдръпвам се към леглото си, отказвайки да пусна гривната, опитвайки се да задържа успокояващия баритон на Елиас в съзнанието си. Но продължавам да виждам лицето на Нощния предвестник. Да чувам гласа му. И сънят не идва.
Глава 18
Елиас
Джиновете знаят, че идвам. В мига, в който стигам до тяхната горичка, ме обзема неспокойство от някаква очакваща тишина. Чакане. Странно как мълчанието може да говори толкова силно, колкото писък. Да, те знаят, че съм тук. И знаят, че искам нещо.
Здравей, смъртни. Кожата ми настръхва от хоровия глас на джиновете. Дошъл си да молиш за прошка за своето съществуване?
— Дошъл съм да поискам помощ.
Смехът на джиновете реже ушите ми като с нож. — Не искам да ви безпокоя. — Дразни ме, но смирението може да ми послужи. Със сигурност не мога да се държа нахално тук. — Знам, че страдате. Знам, че онова, което ви е било сторено преди много време, е сърцевината на вашето страдание. И аз съм бил в затвор.
Мислиш, че ужасите на твоя жалък човешки затвор могат да се сравнят с нашите мъки?
Небеса, защо го казах? Глупаво. — Просто… не желая подобна болка на никого.
Дълго мълчание. А после: Ти си като нея.
— Като Шаева? — казвам. — Но магията се свърза с нея, а с мен няма да се…
Като майка ти. Керис. Джиновете усещат моето объркване и се смеят. Мислиш, че не е така? Може би не я познаваш толкова добре, колкото си мислиш. Или пък, смъртни, може би не познаваш себе си.
— Не съм безсърдечен убиец…
Магията на Ловеца на души никога няма да бъде твоя. Ти си твърде дълбоко свързан с тези, които обичаш. Твърде отворен към болката. Вашите са слаби. Дори Керис Валерия не можа да се освободи от своите смъртни привързаности.
— Единственото, към което майка ми е привързана, е властта.
Усещам, че в своя дървесен затвор джиновете са самодоволни. Колко малко знаеш, момче. Историята на майка ти живее в кръвта ти. Нейното минало. Нейната памет. Тя е там. Ние можем да ти покажем.
Коприненият им глас ми напомня за времето, когато един Старши череп се опита да убеди четиринайсетгодишния ми аз да дойда в стаята му, за да ми покаже ново острие, подарено му от баща му.
Искаш да я опознаеш по-добре. Дълбоко в сърцето си, казват джиновете. Не ни лъжи, Елиас Валерий, защото когато си в нашата горичка, твоите уловки са напразни. Ние виждаме всичко.
Нещо грубо се плъзга покрай глезените ми. Лози се издигат от земята като гигантски змии, покрити с кора. Те се увиват около краката ми, заклещвайки ме на място. Опитвам се да извадя ятаганите си, но лозите притискат оръжията към гърба ми и се увиват около раменете ми, държейки ме здраво.