— Спрете това. Спре…
Джиновете нахлуват в съзнанието ми, ровейки, обръщайки и разглеждайки го, внасяйки своя огън в места, които никога не са били предназначени да видят светлина.
Съпротивлявам се, но напразно. Затворен съм в собствената си глава, в спомените си. Виждам се отново като бебе, гледайки нагоре към сребърното лице на жена, чиято дълга руса коса е потъмняла от пот. Ръцете на Комендантката са окървавени, лицето й зачервено. Тялото й трепери, но когато докосва лицето ми, пръстите й са нежни.
— Приличаш на него — шепне тя. Не изглежда ядосана, макар винаги да съм мислил, че ще бъде. Вместо това изглежда объркана, почти озадачена.
После се виждам като четиригодишно момче, скитащо из лагера Саиф, с дебело яке, закопчано до брадичката срещу студената зимна нощ.
Докато другите племенни деца са се скупчили около Мами Рила, за да чуят ужасяваща история за Царя без име, аз наблюдавам как младият Елиас върви към скалистия пущинак отвъд кръга от фургони. Галактиката е бледа пелена върху ониксовото небе, нощта е достатъчно светла, за да си проправя път напред. От запад се приближава ритмично тропане. На близкия хребет се появява кон.
Жена слиза от него, блестящата й броня проблясва под тежките племенни одежди. Дузина остриета лъщят от гърдите и гърба й. Вятърът брули сухата, твърда земя около нея. На светлината на звездите русата й коса е със същия сребрист цвят като лицето й.
Това не се е случило, мисля си отчаяно. Не си го спомням. Тя ме изостави. Никога не се върна.
Керис Валерия коленичи на едно коляно, но остава на няколко крачки разстояние, сякаш не иска да ме уплаши. Изглежда толкова млада — едва мога да повярвам, че е тя.
— Как се казваш? — Най-сетне разпознавам нещо в нея — този твърд глас, студен и безчувствен като земята под краката ни.
— Иляс.
— Иляс. — Комендантката протяга името ми, сякаш търси значението му. — Върни се при кервана, Иляс. Тъмни създания бродят из пустинята нощем.
Не чувам отговора си, защото сега съм в стая, обзаведена само с легло, бюро и широко огнище. Извитите прозорци и дебелите стени, заедно с мириса на сол, ми подсказват, че съм в Навий. Лятото е дошло бързо на юг и тежкият, топъл въздух се лее през прозореца. Въпреки това в огнището гори огън.
Керис е по-възрастна — по-възрастна, отколкото беше, когато я видях за последно преди месеци, когато ме отрови. Тя повдига долната си риза и разглежда нещо, което изглежда като синина, макар че е трудно да се каже, тъй като кожата й е сребърна. Спомням си тогава, че отдавна е откраднала ризата от жива метал на Кървавия орел. Тя се е сляла с тялото й толкова плътно, колкото маската с лицето й.
Татуировката й ВИНАГИ ПОБЕДО е ясно видима под среброто на ризата, само че сега пише ВИНАГИ ПОБЕДИТЕЛ.
Докато опипва синината, забелязвам странен предмет в стаята, още по-необичаен на фона на простотата на помещението. Това е груба глинена скулптура на майка, държаща дете. Комендантката старателно я игнорира.
Тя пуска ризата си и слага бронята си обратно. Докато се взира в петнистото огледало, погледът й се премества към статуята. Гледа я в отражението, предпазливо, сякаш може да оживее. После се обръща рязко, грабва я и я хвърля почти небрежно в огъня на огнището. Извиква през затворената врата. Моменти по-късно влиза роб.
Комендантката кимва към горящата скулптура. — Ти я намери — казва тя. — Говори ли с някого за нея? — При отрицанието на мъжа Комендантката кимва и го приканва да се приближи.
Не го прави, искам да му кажа. Бягай.
Ръцете на майка ми се движат мълниеносно, докато пречупва врата му. Чудя се дали той изобщо го е усетил.
— Нека си остане така — казва тя на отпуснатото му тяло. — Нали?
Мигвам и се връщам в горичката на джиновете. Няма лози, които да ме дърпат към земята на Гората, а зората оцветява горичката в червено и оранжево. Изминали са часове.
Джиновете все още ровят из съзнанието ми. Съпротивлявам се, изтласквам ги навън, нахлувам в тяхното съзнание. Изненадата им е осезаема и за момент стражата им пада. Усещам гнева им, шока им, споделената дълбока болка — и бързо потиснатата паника. Някаква потайност.
После съм изхвърлен навън.
— Криете нещо — задъхвам се. — Вие…
Гледай към границите си, Елиас Валерий, изръмжават джиновете. Виж какво сме сътворили.