— Скулптура?
— Майка, държаща дете. Комендантката я унищожи и уби робинята, която я откри. По време на третия взлом беше оставена друга скулптура. Моята връзка измъкна тази от пепелта на огъня.
Той посяга в дисагите и ми подава груба скулптура от жълта глина, почерняла от едната страна. Изобразява грубо изваяна жена, с наведена глава. Ръката й се протяга с особена мъка към дете, което се протяга обратно. Не се докосват, макар да са на една основа.
Фигурите имат вдлъбнатини от палци за очи и буци за носове. Но устите им са отворени. Изглежда сякаш крещят. Връщам скулптурата на Авитас, обезпокоена.
— Никой не е видял натрапника. — Авитас прибира предмета. — Освен това, което моят шпионин видя, Комендантката е скрила добре взломовете.
Има много хора, които биха могли да проникнат в покоите на Комендантката незабелязани. Но за нея да не ги хване, след като са били там веднъж — това предполага ниво на умение, което познавам само у една личност. Готвачката.
Размишлявам върху това, докато пътуваме по-високо в планините, но не намирам смисъл. Ако Готвачката може да се промъкне в покоите на Комендантката, защо просто не я убие? Защо оставя тези странни статуи?
Часове по-късно, след като се изкачваме по криволичещи планински пътеки, пристигаме в подножието на обширна, стара гора. Навиум блести на запад, купчина светлини и все още тлеещи огньове, с черната змия на Рея, виеща се през него.
Оставяме конете до един поток, и аз изваждам кинжала си, докато се насочваме към линията на дърветата. Ако Куин е там, няма да приеме добре неочакваното появяване на Кървавия сокол на Император Марк.
Харпър освобождава лъка си, и ние внимателно се промъкваме в гората. Щурци чуруликат, жаби пеят — дивите звуци на лятна провинция. И макар да е тъмно, има достатъчно лунна светлина, за да видя, че никой не е стъпвал в тези гори от месеци, може би години.
С всяка стъпка надеждите ми намаляват. Утре трябва да изпратя доклад на Марк. Какво, по дяволите, ще кажа, ако Куин не е тук?
Харпър изругава, звукът е рязък и неочакван, и чувам съскащ щрак. Следва приглушено изръмжаване. Фаланга от брадви се спуска от дърветата.
Харпър едва успява да се отърве, и никога не съм била по-щастлива да видя съюзник, на когото почти му е отрязана главата.
Прекарваме следващите два часа, избягвайки внимателно заложени капани, всеки по-сложен и добре скрит от предишния.
— Какъв проклет лунатик — Харпър реже въже, което пуска мрежа, обшита с остри като бръснач стъклени парчета. — Дори не се опитва да хване някого. Просто иска да ги убие.
— Не е лунатик — снишавам глас. Луната е високо. Минава полунощ. — Той е педантичен.
Нещо във въздуха се променя, и нощните създания замлъкват. Знам, със сигурността, с която знам собственото си име, че Харпър и аз вече не сме сами в тази гора.
— Да приключваме с това. — Прибирам острието си, надявайки се на небесата, че не говоря на банда разбойници или някой луд отшелник.
Тишина. Момент, в който съм сигурна, че греша.
После шепотът на стъпки зад нас, около нас. Далеч напред мощна фигура с лице от сребро излиза иззад дърво, гъстата му бяла коса наполовина скрита от качулка. Не изглежда по-различен от преди месеци, когато го измъкнах тайно от Сера.
Двадесетина мъже ни обграждат, униформите им безупречни, цветовете на Генс Ветурия носени с гордост. Когато пристъпвам напред, гърбовете им се изправят и в един глас отдават чест.
— Кървавия сокол. — Куин Ветурий отдава чест последен. — Най-сетне, по дяволите.
Куин нарежда на Харпър да остане с хората му, след което ме повежда през полуразрушената къща, вградена в планината, и в серия от пещери. Не е чудно, че Керис не е намерила стареца. Тези тунели са толкова обширни, че биха отнели месеци за изследване.
— Очаквах те преди седмици — казва Куин, докато вървим. — Защо още не си убила Керис?
— Не е лесна за убиване жена, генерале — казвам. — Особено когато Марк не може да си позволи това да изглежда като убийство. — Изкачваме се нагоре, докато излизаме на малка, равна площадка, заградена от четири страни, но отворена към небето. Тя е дом на скрита градина, дива с красотата на място, някога грижливо поддържано, но оставено твърде дълго само.
— Имам нещо за теб. — Изваждам маската на Елиас от джоба си. — Елиас ми я даде, преди да напусне Блекклиф. Помислих, че ще я искаш.
Ръката на Куин се колебае над маската, преди да я вземе. — Беше кошмар да накарам това момче да я задържи — казва той. — Мислех, че един ден ще я загуби.
Старецът обръща маската в ръката си, и металът блести като вода. — Те стават част от нас, знаеш. Едва когато се слеят с нас, ние ставаме най-истинските си същности. Баща ми казваше, че след сливането маската съдържа самоличността на войника — и че без нея част от душата му се откъсва, никога да не бъде възстановена.