— Скрийте се на безопасно място. — Пресичам тирадата на Залдара. — Ще отговоря на въпросите ви по-късно — просто се скрийте.
Десетки хора бягат от кервана на Нур, и докато се приближавам, изваждам ятаганите си. Най-близките писъци идват от яркозелен вагон, покрит с огледала. Познавам го добре. Принадлежи на малкия брат на Афия, Гибран.
Задната част на вагона се разтваря с трясък и младият племенник излиза. Хваща мъж от вагона и го запраща като парцалена кукла.
— Чичо Таш! — Афия ахва и хуква покрай мен към брат си. — Гиб, не!
Брат й се обръща да я погледне, и племенницата бавно отстъпва назад, лицето й замръзнало от ужас. Очите на Гибран са чисто бели. Той е обладан. Избягалият дух е завладял тялото му.
Защото не ги пропуснах достатъчно бързо. Защото са твърде много и нямат къде да отидат, освен обратно в света на живите.
Гибран се хвърля към Афия. Въпреки че е на десетина крачки, той я достига с един скок и я вдига за гърлото. Дребната жена го рита, лицето й посинява. Преди да успея да стигна до него, Гибран я запраща и нея.
Инстинктът ми на Маска се включва и аз се снишавам в позиция за атака. Ако успея да нокаутирам племенника, може би нещо в Тайните на Аубарит ще ми подскаже как да изгоня духа.
Но обладан от дух племенник не е обикновен противник. Начинът, по който хвърли Афия, ясно показва, че духът в него притежава физическа сила, далеч надхвърляща тази на самия Гибран.
Кожата ми настръхва. Той ме е видял. Скрий се зад един вагон. Знае, че идвам, но не е нужно да му улеснявам задачата.
В далечината група мъже и жени грабват децата и бягат към реката, а Аубарит им крещи да се движат по-бързо. Оглеждам брега на реката за Афия, но тя е изчезнала.
Когато се обръщам обратно към Гибран, него го няма. Идиот, Елиас. Никога не обръщай гръб на врага. Прибирам ятаганите си — не искам да го нараня.
Твърде късно чувам свистене във въздуха — атака! Гибран е на гърба ми, и аз се свличам на колене под неестествената му тежест. Ръката му, тънка, но мускулеста от месеци битки с Воините, се увива около гърлото ми, и той има силата на петима мъже. Бърбори в ухото ми, гласът му е странен, фееричен ръмжене.
— Разрушиха го, изгориха го, коприна от царевица и кръв и брашно…
Знам, че мога да умра като Ловец на души. Но, небеса, няма да умра от ръцете на обладан от дух племенник, който ме души, докато бълнува в ухото ми.
Дращя по ръката на Гибран, смутен от силата му. Изведнъж се разнася метален туп и хватката му се разхлабва. Задъхан и хванал гърлото си, отстъпвам назад, за да видя Афия, държаща чугунен тиган. Тя отстъпва от Гибран, който, макар и моментално отслабен, се изправя на крака.
— Бягай! — изкрещявам на Афия, скачайки на гърба на Гибран. — Към реката! Бягай! — Тя се завърта, докато Гибран пада. Невъзможно е да го задържа на едно място. Нанасям удар по главата му. Втори. Трети. Небеса, ще трябва да го убия, ако искам духът да излезе от него. Не мога да го убия. Той е само момче. Не заслужава това.
— Проклет да си! — Това е наполовина ръмжене, наполовина вик. Гибран кара Афия да се смее както никой друг. Обича с цялото си сърце — семейството си, приятелите си, многото си любовници. И е млад — твърде млад за такава ужасяваща съдба. — Излез от него — изкрещявам. — Излез! Излез… — На петия удар Гибран най-сетне губи съзнание. Духът се изплъзва от него, отпуснат, сякаш изтощен, и изчезва. Надявам се, обратно към Мястото на чакането.
— Гиб! — Афия се връща от мястото, където се е оттеглила, изпускайки тигана. — Уби ли го? Какво, по дяволите, се случи? Откъде дойде това нещо?
— Избяга от Мястото на чакането. — Ако Гибран умре, аз ще съм този, който го е убил, защото не успях да пропусна духовете. Не умирай, Гибран. Моля те, не умирай. — Има ли други?
Афия поклаща глава, но не мога да съм сигурен, докато не проверя целия лагер сам. Сигурен съм, че видях повече от един дух да бяга.
— Как избягаха? — пита Афия. — Какво се случи?
— Провалих се. — Поглеждам в очите на приятелката си. Правя го, защото е истина и тя заслужава да знае. Мисля, че ще се ядоса, но тя само хваща рамото ми и го стиска.
— Трябва да разбера дали има още. — Отърсвам я. Разбирането й е дар, който не заслужавам. — Дръж всички близо до реката — вътре в нея, ако могат. Духовете мразят вода.
— Помогни ми да го вдигнем — казва Афия, и когато прехвърлям ръката на Гибран около врата й, тя го повлича. Но е изминала само няколко десетки метра, когато замръзва. Тялото й се напряга като издърпана тетива на лък, после се отпуска като мокро тесто. Гибран пада на земята, а тя поема дълбоко, вълчи дъх от въздуха. Обръща се към мен, очите й бели като сняг.