Не.
Афия се движи към мен с невъзможна скорост. Контрастът между познатото й лице и форма и насилието на действията й вдига тръпки по гърба ми. Тя държи тигана си в ръка, и знам, че ако ме удари с това нещо, Ловец на души или не, ще имам адско главоболие. Замахва с него несръчно, и аз хващам китката й, стискайки достатъчно силно, за да накарам нормална жена да изпусне тигана.
Но тя само ръмжи към мен, с гърлен стон, който смразява кръвта ми.
Мисли, Елиас, мисли. Битката не може да е единственото, което си научил в Блекклиф.
Малко момиченце, което досега се криеше, минава покрай нас, опитвайки се да избяга. Като животно, усещащо по-слаба плячка, Афия се откъсва от мен и се втурва след момичето. Детето тича с малките си крачета, но не е достатъчно бързо. Когато Афия скача върху нея, шията на момичето изпращява, и съществото, което е обладало приятелката ми, изръмжава триумфално. Изревавам от ярост.
Дълбоко в Гората джиновете се смеят. Игнорирам ги, призовавайки Маската дълбоко в мен, отказвайки да се разсейвам.
Нито един човек не би могъл да чуе джиновете, но духът в Афия спира и накланя глава, ослушвайки се. Използвам невниманието й, за да хвърля нож за мятане право в лицето й. Дръжката я удря право в челото. Очите й се завъртат назад, и тя пада на земята. За момента отлагам тревогата си за Афия и прекрачвам неподвижното й тяло, оглеждайки района около мен за още духове.
И изведнъж усещам трептене на магия в себе си. Малката магия, която получих, когато се заклех като Ловец на души, откликва на нещо по-голямо. Тънки нишки от мрак се вият като дим от Мястото на чакането към мен. Маут!
За миг магията на Маут ме изпълва. Духът, който се изплъзва от Афия, не може да се мери с тази сила, и аз увивам магията около духа, за да го свържа, и го запращам обратно към Мястото на чакането. Забелязвам последния дух на стотина метра, дебнещ в тялото на млада жена, нападаща семейството си. Измъквам магията като овчарска гега и закачам духа. Той реве от ярост, но аз го издърпвам от тялото на момичето и го изпращам да полети обратно към Гората.
Небеса, силата — лекотата на всичко това. Сякаш съм роден за нея. Искам да ликувам, толкова съм щастлив. Най-после — най-после — магията дойде при мен.
Афия простенва и аз се отпускам до нея. На главата й вече се издига подутина, но тя не е сериозно ранена, не като Гибран. Посягам към нея, мислейки да я занеса при племето й, но в момента, в който го правя, силата, която ме изпълваше, се разсейва.
— Какво... не... — Опитвам се да я уловя с ръце, но тя ме напуска, тъмни нишки се изплъзват обратно в Гората. Чувствам се странно опустошен, сякаш собствената ми сила ме е изоставила. Единственият остатък от магията е усещането за Маут — онова тъмно настояване, което винаги е там, когато напусна Мястото на чакането.
— Бану ал-Маут?
Аубарит се появява зад мен, ръката й е върху устата, когато вижда Афия. — Залдара — брат й...
— Съжалявам, Факира — казвам. — По моя вина духовете избягаха.
Нов подтик от Маут в стомаха ми. Този ме спира на място. Усеща се различно от преди. Не е нетърпелив — спешен е.
Смехът на джиновете изпълва ушите ми, а звукът е пропит с отмъщение и пламъци. Усещаш ли някакъв мирис, Елиас Валерий? Дим, може би?
Какво замислят? Джиновете не могат да избягат от затвора си в горичката — в това поне съм сигурен. Магията на Звездата ги е заключила там, а единствената им сила е гласът им. Гласовете могат да бъдат пренебрегнати.
А гласовете могат и да бъдат използвани. Върни се у дома, Елиас. Виж какво те очаква.
Дом. Дом.
Колибата на Шаева. Моето убежище. Моята безопасност. Спи в колибата. Там не могат да те наранят.
Хвърчам към дърветата, без да дам обяснение на Аубарит. В мига, в който преминавам границата, усещам натрапници — много, далеч на север. Това е същото присъствие, което чувствах седмици наред да се крие около ръбовете на Гората. В краткото време, през което са в Гората, ги виждам в съзнанието си. По-големи от гулове или призраци, но по-малки от вейти. Ефрити.
Джиновете сигурно са ги предупредили, защото те бягат от Мястото на чакането. Дори да използвам вятърно ходене, са твърде далеч — никога няма да ги хвана.
Много преди да стигна до поляната, вече знам. Преди да усетя мириса на дим, да видя умиращите пламъци, преди да мина покрай мястото, където Шаева умря, и мястото, където бях наречен Ловец на души, знам.