— Лекарства, чайове, бинтове, спирт — казва Силвий. — И повече ръце.
— Декс — казвам, — помогни на лейтенанта. Аз ще се справя с тях. — Кимвам към разгневената тълпа, събрала се пред лазарета.
Когато излизам, тълпата замлъква, уважението им към Кървавия ястреб е толкова дълбоко вкоренено, че дори пред лицето на страданието си държат езиците зад зъбите — всички освен една жена, която се промушва напред, докато не застава на сантиметри от лицето ми.
— Моето момченце е там вътре — прошепва тя. — Не знам дали е жив, дали страда, или...
— Вашите семейства са под грижа — казвам. — Но трябва да оставите лекарите да работят.
— Защо не отвръщаме на удара? — Един спомагателен войник се прокрадва напред, униформата му е разкъсана, челото му кърви. — Цялото ми семейство... — Той поклаща глава. — Защо не се бием?
— Не знам — казвам. — Но ще спрем варварите. Няма да стъпят на бреговете на Навium. Кълна се, в кръвта и костите си. — Настроението на тълпата се променя — тежестта е вдигната.
Докато тълпата се разпръсква, усещам отново подтика на лечебната си сила. Надеждата е по-силна от страха. Ами ако можех да дам на тези хора по-голяма доза надежда?
Бърз поглед ми показва, че лейтенант Силвий е потънал в разговор с Декс. Промъквам се през задния двор към детското крило. Сестрата ми кимва за поздрав, но ме оставя на мира.
Докато вниманието й е другаде, прекосявам стаята и се отпускам до тъмнокосо дете. Миглите му се извиват по начин, по който моите никога няма, бузите му са закръглени и пепеляви. Вземам малката му, студена ръка в своята и търся песента му.
Платна като птици по морето, смехът на баща му, вглеждането за делфини във водата...
Тя е чиста, лъч слънчева светлина, падащ върху искрящ океан. Не изпявам песента му на глас. Вместо това я пея в главата си, както направих отдавна за Готвачката. Една строфа, две, три, докато слабостта ме изпълва. Когато отварям очи, лицето му е загубило неестествения си сив оттенък, и аз продължавам напред. С всяко дете правя точно толкова, колкото да облекча болката им и да ги върна от ръба.
Тялото ми се изтощава, но има още десетки ранени. Едно по едно, аз ги изцелявам с песен, докато едва мога да вървя. Трябва да си тръгна. Трябва да си почина.
Но тогава един стон нарушава тишината — малко момче в дъното на лазарета, тъмнокосо и със сиви очи. Раната на гърдите му просмуква през превръзката. Препъвайки се, изминавам няколкото крачки до леглото му. Той е буден.
— Страх ме е — прошепва.
— Болката скоро ще изчезне.
— Не — казва той. — От тях.
Отнема ми миг да разбера. — Каркауните.
— Ще се върнат. Ще ни убият.
Оглеждам се. Наблизо има дървена табла, достатъчно дебела, за да докажа тезата си.
— Виж, момче, ако отворя ръката си и се опитам да счупя това дърво — удрям таблата, — нищо не се случва. Но ако стисна юмрук... — Пробивам дървото с лекота, стряскайки сестрата.
— Ние сме Воини, дете. Ние сме юмрукът. Нашите врагове са дървото. И ние ще ги счупим.
След като намирам песента му и той заспива, се насочвам към вратата. Когато излизам в двора, съм поразена да видя, че зората е само на час-два. Лазаретът е много по-тих сега. От другата страна на двора Декс стои със Силвий, главата му е наведена замислено, докато лекарят говори. Спомняйки си коментара на Харпър за силата в числеността и притеснена от дълбочината на умората си, почти извиквам на приятеля си.
Но се спирам. Между Декс и Силвий има напрежение във въздуха, което ме кара да се усмихна, първия път, когато усещам нещо различно от ярост или изтощение през целия ден.
Насочвам се към портата на двора без Декс. Пътят до казармите е кратък.
Сетивата ми са притъпени, докато вървя, краката ми отслабват. Плутон войници патрулира наблизо, отдавайки чест, когато минавам, и аз едва успявам да им отвърна. Тогава ми се иска да бях помолила Декс да ме придружи. Надявам се небесата да няма атака на Каркауните. В момента не бих могла да се справя дори с муха.
Колкото и да съм изтощена, частта от мен, която беснееше и крещеше срещу собственото ми безсилие пред атаките на Гримар, се е укротила. Тази нощ ще спя. Може би дори ще сънувам.
Стъпка зад мен.
Декс? Не. Улицата е празна. Присвивам очи, опитвайки се да видя в тъмнината. Този път отпред се чува скрито драскане — някой, който се опитва да остане незабелязан.
Сетивата ми се изострят. Не прекарах десетилетие и половина в Блекклиф, само за да бъда нападната от някой глупак на няколко пресечки от собствените ми казарми.
Изваждам ятагана си и призовавам гласа на Ястреба. — Би било глупаво да опиташ — казвам. — Но хайде, забавлявай ме.