Когато първата стреличка излита от тъмнината, я отблъсквам от въздуха по навик. Прекарах стотици часове в отблъскване на снаряди като новобранец. След стреличката идва нож.
— Покажи се! — изръмжавам. Сянка се движи вдясно от мен и аз хвърлям нож за мятане към нея. Фигурата пада с трясък на земята, само на десетина метра от мен, стискайки врата си.
Насочвам се към него, за да сваля качулката му. Мръсен, предателски страхливец...
Но краката ми не се движат. Болка избухва встрани, внезапна и пареща. Поглеждам надолу. Кръв навсякъде.
От лазарета? Не. Това е моята кръв.
Върви, Ястреб. Движи се. Махай се оттук.
Но не мога. Нямам сили. Падам на колене, неспособна да направя нищо повече, освен да гледам как животът ми изтича.
Глава 23
Лайя
Когато аз и Муса потегляме от Адиса, слънцето пламти високо, разпилявайки утринната мъгла, която се е спуснала от морето. Но не успяваме да преминем стените до ранната вечер, защото стражите внимателно наблюдават всички, които излизат, както и онези, които влизат.
Маскировката на Муса — на старец с пъстро магаре — е ужасяващо убедителна и стражите не му обръщат внимание. Все пак той изчаква, докато се стъмни напълно, преди да свали протритият си намет и рошавата перука. В една горичка той измъква ятаганите от Серанска стомана изпод високия куп дърва на гърба на магарето и отпраща животното с лек шамар по задницата.
— Моите източници казват, че племето Сулууд е тръгнало късно снощи, което означава, че ще намерим лагера им в някое от крайбрежните села на юг — казва Муса. Кимвам в отговор, поглеждайки през рамо. Сенките на нощта се разширяват и свиват. Макар лятото да е в разгара си, потръпвам и бързо прекосявам подгизналите треви.
— Ще престанеш ли да се обръщаш назад така? — казва Муса, както винаги неподвластен на магията ми. — Караш ме да се чувствам нервен.
— Просто искам да се движим по-бързо — отвръщам. — Чувствам се странно. Сякаш нещо ни следи. — Нощния носител изчезна толкова бързо снощи, че се запитах дали изобщо е бил в Адиса. Но оттогава не мога да се отърся от усещането, че нещо ме наблюдава.
— Имам скрити коне по-надолу по пътя. Щом стигнем до тях, ще се движим по-бързо. — Муса се смее на очевидното ми нетърпение. — Какво, не искаш ли да си поприказваме, за да мине времето? — казва той. — Рани ме.
— Просто искам да стигна до Кехани — промърморвам, макар това да не е единствената причина за раздразнението ми. Муса ме гледа замислено и аз удължавам крачката си. Той не вярва, че трябва да предлагам оръжия на племената, дори ако това ми донесе информация за Нощния носител. Не и когато тези оръжия могат да бъдат използвани, за да убиват невинни цивилни Воини на юг.
Но той не ме спира, макар че лесно би могъл с онази странна магия, която притежава. Вместо това ме придружава, а неприязънта му е осезаема.
Неговото разочарование ме гризе. Това е една от причините да не говоря с него. Не искам неговата преценка. Но има и още нещо в мълчанието ми.
Да говоря с него би означавало да науча повече за него. Да го разбера. Може би дори да се сприятелим. Знам какво е да пътуваш с някого, да споделяш хляб, да се смееш и да се сближаваш.
И макар може би е глупаво, това ме плаши. Защото знам и болката от загубата на приятели. На семейство. Майка. Баща. Лис. Баба. Дядо. Изи. Елиас. Твърде много загуби. Твърде много болка.
Отърсвам невидимостта си. — Не е като да ми отговориш на някой от въпросите ми. Иначе искам да говоря с теб, просто…
Замайване ме залива. Познавам това чувство. Не, не сега, не когато трябва да стигна до Кехани. Макар вътрешно да крещя от раздразнение, не мога да спра видението: тъмната стая, силуета на жена. Косата й е светла. Лицето й е в сянка. И онзи глас отново, толкова познат.
Звезда тя дойде
В дома ми влезе
И светна с блясък своя.
Смехът й като
Песен позлатена
На дъждовен врабец историята.
Искам да се приближа. Искам да видя лицето. Познавам гласа — чувала съм го и преди. Преравям спомените си. Коя е тя? Чува се лек пукот. Пеенето спира.
— Хей! — Събуждам се от шамара на Муса по лицето ми и го отблъсквам.
— Какви са тези глупости, Муса?
— Ти си тази, която се строполи като някоя припаднала театрална героиня — отвръща той ядосано. — Опитвам се да те събудя от един час. Това случва ли се всеки път, когато използваш невидимостта си? Доста неудобно.