— Хм — казва Кехани. После се навежда към предната част на колата си и ми подава малка дървена купичка със сол. Въздъхвам с облекчение и слагам щипка на езика си, според обичая, на който ме научи Афия. Сега сме под защитата на нейното племе. Никой от тях не може да ни навреди.
— Дарът ти е приет, Лайя от Сера. Как мога да ти помогна?
— Чух ви да разказвате старите истории в Адиса. Можете ли да ми кажете за джиновете? Имат ли някакви слабости? Има ли начин да… да ги убия, едва не казвам, но думата е толкова студена. — Да ги нараня?
— По време на Войната между Феи и Книжници вашите предци са убивали джиновете със стомана, сол и летен дъжд, току-що паднал от небесата. Но ти задаваш грешен въпрос, Лайя от Сера. Знам за теб. Знам, че не искаш да унищожиш джиновете. Ти искаш да унищожиш Нощодателя. А той е нещо съвсем различно.
— Може ли да бъде спрян? Може ли да бъде убит?
Кехани се облегна назад върху купчина меки възглавници и се замисля. Плъзгането на пръстите й по лакираното дърво на колата звучи като пясък, просъскващ през пясъчен часовник.
— Той е първият от своя род — казва тя. — Дъждът ще се превърне в пара на кожата му, а стоманата — в разтопен метал. Що се отнася до солта, той само ще се изсмее, ако я види използвана срещу него, защото се е предпазил от нейните ефекти. Не, Нощодателя не може да бъде убит. Не и от човек. Но може да бъде спрян.
— Как?
Дъждът тропа по дървения покрив на колата, и изведнъж си спомням за барабаните на Империята, начина, по който ритъмът им отекваше в костите ми, оставяйки ме неспокойна.
— Ела отново тази нощ — казва Кехани. — Когато луната е високо. И ще ти кажа.
Муса въздъхва. — Кехани, с уважение…
— Тази нощ.
Поклащам глава. — Но ние…
— Нашите истории не са кости, оставени на пътя за всеки гладен звяр, който мине оттам. — Гласът на Кехани се извисява и аз се отдръпвам назад. — Нашите истории имат цел. Душа. Нашите истории дишат, Лайя от Сера. Историите, които разказваме, имат сила, разбира се. Но историите, които остават неразказани, имат също толкова сила, ако не и повече. Ще ти изпея една такава история — история, която дълго е била неразказана. Историята на едно име и неговото значение. На това как това име има по-голямо значение от всяка друга дума в съществуването. Но трябва да се подготвя, защото такива истории са дракони, извадени от дълбок кладенец на тъмно място. Може ли човек да призове дракон? Не. Може само да го покани и да се надява, че ще се появи. Така че. Тази нощ.
Кехани отказва да каже нещо повече и скоро аз и Муса се връщаме в хана, изтощени. Той изчезва в стаята си с вял мах на ръката.
Племенницата каза, че Нощодателя може да бъде спрян. Ще ми каже ли как? Потръпвам от очакване. Каква история ще изпее тази нощ?
История, която дълго е била неразказана. Историята на едно име и неговото значение. Отварям вратата на стаята си, все още размишлявайки. Но на прага замръзвам.
Защото вътре има някой.
Глава 24
Елиас
Без колибата да ме защитава, умът ми е уязвим за джиновете. Но макар да се опитвам да остана буден, в крайна сметка съм само човек.
Откакто станах Ловец на души, не съм сънувал. Осъзнавам го едва сега, когато отварям очи и се намирам в тъмна уличка на пуста улица. Знаме се вее на вятъра — черно с кръстосани чукове. Символът на Марк. Усещам сол във въздуха на лятото, примесена с нещо горчиво. Кръв. Дим. Изгорял камък.
Шепоти се носят във въздуха и разпознавам съскащите тонове на джиновете. Дали това е една от техните илюзии? Дали е истинско?
Хленч разкъсва тишината. Качулата фигура е свита на земята зад мен. Наблюдавам я за момент, преди да се приближа. Предпазлив съм, когато бледа ръка се показва изпод наметалото, стиснала здраво острие. Но когато виждам лицето под качулката, предпазливостта ми изчезва.
Това е Кървавия гарван. Кръвта цъфти от свитото й тяло, оцветявайки паважа около нея, безмилостна и неумолима.
— Съжалявам… — прошепва Кървавия гарван, когато ме вижда. — За това, което направих на Мами. Империята… — Тя кашля, и аз клякам до нея, слагайки ръка на гърба й. Усеща се топла. Жива.
— Кой ти направи това? — Някаква част от мен знае, че това е сън, но тази част избледнява и аз просто съм в него, изживявам го, сякаш е истинско. Лицето на Гарвана е бледо и изпито, зъбите й тракат, макар нощта да е ясна и топла. Когато прокарвам ръце по нейните, търсейки раната й, тя потръпва, повдигайки наметалото си, за да покаже рана в корема. Изглежда зле.