Много зле.
Това е сън. Само сън. И все пак страх ме пронизва. Бях ядосан на нея, когато се срещнахме последно, но да я видя така прехвърля гнева ми към този, който й е сторил това. Планове се оформят в ума ми. Къде е най-близката болница? Заведи я там. Не — казармите. Кои казарми?
Но не мога да направя нищо от това, защото това е сън.
— Тук ли си, за да ме посрещнеш в… как го нарече тя… Мястото на чакането?
— Не си мъртва — казвам. — И няма да умреш. Чуваш ли ме? — Спомен ме връхлита — първото Изпитание, Марк я напада, твърде лекото тяло на Гарвана в ръцете ми, докато я нося надолу по планината.
— Ще живееш. Ще намериш този, който ти е сторил това. Ще го накараш да плати. Стани. Отиди на безопасно място. — Спешност ме обзема. Трябва да й кажа тези думи. Усещам това в костите си. Зениците й се разширяват; тялото й се изправя.
— Ти си Кървавия гарван на Империята — казвам. — И ти е писано да оцелееш. Стани сега.
Когато очите й срещат моите, те са стъклени. Затаих дъх, защото са толкова истински — формата, емоциите, цветът им, като виолетовото сърце на тихо море. Начинът, по който лицето й се променя под маската, твърдостта на челюстта й, когато стиска зъби.
Но после тя избледнява, както и градът. Тишината се спуска. Мрак. Когато отново отварям очи, очаквам да съм обратно в Мястото на чакането. Но този път съм в стая, която никога не съм виждал. Гладкият дървен под е чист и покрит с огледални възглавници. Във въздуха се носи слаб, познат аромат, и сърцето ми бие по-бързо, тялото ми разпознава мириса, преди умът ми да го осъзнае.
Вратата се отваря и Лайя влиза. Тъмната й коса се е разпуснала от плитката, и тя гризе устната си, както винаги прави, когато е дълбоко замислена. Слабото сияние на факла се процежда от коридора зад нея, осветявайки лицето й в меко златисто-кафяво. Лилавите полумесеци под очите й я засенчват.
Океанът гърми отдалеч, скърцането на рибарските лодки е странен контрапункт на този рев.
Пристъпвам към нея, обзет от дълбок копнеж тя да е истинска. Искам да чуя как изрича името ми. Искам да потопя ръце в хладната сянка на косата й, да намеря утеха в погледа й.
Тя замръзва, когато ме вижда, устата й се отваря в О. — Ти… ти си тук. Как…
— Това е сън — казвам. — Аз съм в Мястото на чакането. Заспал съм.
— Сън? — Тя поклаща глава. — Не, Елиас. Ти си истински. Току-що бях долу и говорех с Муса…
Кой, по дяволите, е Муса?
— Ревнуваш ли? — Тя се смее и веднага ми се иска да я чуя да се смее отново. — Сега знам, че това не е сън. Елиас от съня би знаел, че никога не трябва да ревнува.
— Не съм… — Замислям се. — Няма значение. Ревнувам. Кажи ми поне, че е стар? Или сприхав? Може би малко глупав?
— Млад е. И красив. И умен.
Изсумтявам. — Сигурно е нищожен в… — Лайя ме удря по ръката. — Битка — казвам бързо. — Щях да кажа битка.
— Той не може да се мери с теб. — Лайя поклаща глава. — Сигурно съм по-изтощена, отколкото си мислех… но… бих се заклела, че бях будна. Чувствам се будна. Ти вятърно ли дойде тук? Как можа, ако спиш?
— Иска ми се да не беше сън — казвам. — Наистина. Но трябва да е, иначе не бих могъл…
Протягам ръка и за момент тя се колебае близо до нейната. Хващам я, за първи път без да се страхувам от намесата на духовете, и тя стиска моята. Дланта й пасва идеално на моята, и аз вдигам ръката й и прокарвам устни по пръстите й.
— Не можех да го направя. — Гласът ми е тих. — Духовете… Мястото на чакането… не ми позволиха.
— Тогава ми кажи, Елиас от сънищата — шепне тя. — Какво ми каза? Онази нощ, когато ме остави в племенната пустиня. Нощта, когато ми остави бележката. Какво каза?
— Казах… — Поклащам глава. Мами Рила казваше, че сънищата са онези части от нас, с които не можем да се изправим през деня, но които ни посещават нощем. Ако не бях оставил Лайя онази нощ… ако Кийнан не беше получил възможност да я предаде… ако Надзирателят не ме беше заловил… ако не се бях заклел да остана в Мястото на чакането…
Тогава нямаше да съм затворен там. За вечността.
Тази сънна версия на Лайя ме разпитва, защото аз самият се разпитвам. Част от мен знае, че трябва да обърна внимание на тези въпроси. Че те са слабост, която трябва да смажа.
Но повечето от мен просто иска да се наслади на факта, че виждам Лайя, а не бях сигурен дали някога ще я видя отново.
— Липсваш ми. — Тя отмества кичур коса и не мога да откъсна очи от кожата на китката й, изчезваща в ръкава с форма на камбана, от вдлъбнатината на врата й или от формата на краката й, дълги и перфектно изваяни в панталоните за езда. Това е сън, Елиас, напомням си строго, опитвайки се да пренебрегна колко силно искам да почувствам тези крака, обвити около мен. Разбира се, че краката й изглеждат невероятни и съвършени, и бих искал да можем…