Когато поставя ръката си на лицето ми, аз се наслаждавам на въртeжите на пръстите й, на лекото одраскване на ноктите й. Поглеждам в очите й, златисти и безкрайни, изпълнени с цялото желание, което чувствам. Не искам това да изчезне. Не искам да се събудя сред виещите духове и заговорничещите джини.
Разплитам плитката й. Тя взема другата ми ръка и я поставя на хълбока й, а аз проследявам извивката й с леко докосване, което я кара да затвори очи.
— Защо е така? — пита тя. — Защо трябва да сме разделени? Липсва ми онова, което трябваше да бъдем, Елиас. Възможно ли е…
Ръката й се спуска към гърдите ми, към разкъсаните останки от ризата ми, раздрана в битката с духовете.
— Какво, по дяволите, ти се е случило? — Оглежда ме с грижата на лечител. — И защо миришеш на дим?
Отново самоанализ. Нейните въпроси са моето подсъзнание, което ме държи отговорен за грешките ми.
— Ефрити изгориха къщата на Шаева… моята къща. Част от трик на джините, за да ме измъчват.
— Не. — Тя пребледнява. — Защо? Нощният господар?
— Може би. Той сигурно е изпратил ефритите, а джиновете в горичката им казаха кога е безопасно да влязат в Гората. — Поклащам глава. — Не съм като Шаева, Лайя. Не успявам да прекарам духовете достатъчно бързо. Три от тях избягаха и направиха ужасни неща. Не мога да контролирам джиновете. И не мога да спра страданията на духовете.
— Моя е вината. — Лайя се отпуска. — Ако не му бях повярвала… ако не му бях дала гривната… той нямаше да тръгне след нея. Шаева не биваше да умира.
Това е толкова типично за Лайя, че я зяпвам озадачен. Това е сън, нали? И Кървавият гарван… надявам се, че това беше сън.
Очаквам Лайя да каже нещо, което аз бих помислил. Вместо това тя продължава да се самообвинява. — Всеки ден се питам защо не го видях такъв, какъвто е…
— Не. — Избърсвам сълзите от черните й мигли. — Не се обвинявай. — Гласът ми е нисък, дрезгав — защо съм забравил как да говоря? — Моля те, не е…
Тя вдига лицето си, и желанието ми към нея се надига ниско и внезапно. Не мога да се спра да не притисна тялото й към моето. Тя леко ахва и се изправя. Устните й срещу моите са настойчиви. Тя не знае кога ще ме целуне отново. Същата трескава нужда протича през мен.
Съзнанието ми крещи, че това е твърде истинско. Но никакви духове не ни безпокоят. Аз я искам. Тя иска мен. И ние се искаме един друг от толкова дълго.
Тя се отдръпва от целувката и съм сигурен, че ще се събудя, че това небесно дадено време с нея, без духове да ни крещят или Маут да ме дърпа, ще свърши. Но тя само отблъсква остатъците от ризата ми, преди да прокара ноктите си леко по кожата ми, въздишайки от удоволствие или желание, или и двете.
Не мога да понеса устните й далеч от моите, затова се навеждам отново, но по пътя се разсейвам от рамото й. Целувам го, после захапвам врата й, някаква първична част от мен е дълбоко удовлетворена от стона, който предизвиквам у нея, от начина, по който тялото й се отпуска в моето.
Докато дишането й става все по-учестено с всяка целувка по врата й, усещам как преплита крака си около моя — да — и спускам ръцете си, за да я повдигна. Леглото е твърде далеч, но има стена, и когато я притискам към нея, тя прокарва ръка по гърба ми, мърморейки: „Да, Елиас, да“, докато не треперя от нужда.
— Нещата — шепна в ухото й, — които искам да ти направя…
— Кажи ми. — Езикът й преминава по ухото ми и забравям да дишам. — Покажи ми.
Когато обгръща кръста ми с крака, когато усещам топлината й срещу мен, това ме разтърсва, обръщам я по гръб на леглото и се надвесвам над нея. Тя рисува кръгове по гърдите ми и после спуска ръката си по-надолу… по-надолу. Проклинам на садхски и улавям китката й.
— Първо аз — казвам, проследявайки вдлъбнатината на корема й и, подтикнат от въздишките й, спускам ръката си още по-надолу, движа се в ритъма на тялото й, докато тя извива гръб, ръцете й треперят около врата ми. Докато и двамата започваме да се освобождаваме от дрехите си, очите ни се срещат.
Тя ми се усмихва, сладка усмивка, несигурна и пълна с надежда и объркване. Познавам тази усмивка. Мисля за нея постоянно.
Но това не е усмивка, която сънят би могъл да пресъздаде. И това чувство в мен — моето желание. Нейното. Те също не са емоции, които сънят би могъл да имитира.
Възможно ли е това да е истинско? Дали не съм се пренесъл тук с вятъра по някакъв начин?