Този път няма да моля джиновете за помощ.
Ще я приема.
Глава 25
Кървавия ястреб
Ти си Кървавия ястреб на Империята. И си създадена да оцелееш.
Кой изрече тези думи? Опитвам се да уловя спомена. Някой беше тук, на тази тъмна улица с мен. Приятел...
Но когато отварям очи и се изправям на колене, съм сама, оставена с нищо освен ехото на тези думи.
Коленете ми треперят, докато се опитвам да се изправя на крака. Но колкото и дълбоко да дишам, не мога да си поема проклетия въздух. Защото губиш цялата си кръв, Ястребе.
Скъсвам наметалото си и го завързвам около корема си, стенейки от болката. Сега ми трябва някой проклет патрул да мине, но разбира се, Комендантката, която без съмнение е планирала това, се е погрижила да няма такъв.
Но може да има още убийци. Трябва да стана. Да стигна до казармите на Черната гвардия.
Защо? шепне един глас. Тъмнината чака с отворени обятия. Семейството ти чака.
Майка. Баща. Трябва да си спомня нещо за тях. Стискам юмруци и усещам нещо студено, кръгло. Поглеждам надолу — пръстен. Птица в полет.
Ти си всичко, което спира тъмнината. Някой ми каза тези думи. Но не — тези думи нямат значение. Не срещу болката, която ме залива, вълни след вълни.
Ти си всичко, което спира тъмнината. Споменът гори в съзнанието ми. Слагам ръка на очите си, и маската ми се раздвижва. Хладният метал ми дава сила, както нищо друго не може, изтръгвайки ме от вцепенението ми.
Баща ми изрече тези думи. Ливия! Бебето! Регентството! Семейството ми е живо. Империята е жива. И аз трябва да защитя и двете.
Пълзя напред, стиснала зъби, ядосана на сълзите, които текат безконтролно по лицето ми от невероятната болка на раната ми. Раздели я на части. Колко крачки до казармите? Най-малко четвърт миля оттук. Не повече от петстотин крачки. Петстотин крачки не са нищо.
А когато стигнеш там? Ами ако някой те види? Ще позволиш ли на хората си да те видят слаба? Ами ако някой те забележи по пътя? Убиецът не може да е сам.
Тогава ще се бия и с неговите съучастници. И ще живея. Защото ако не го направя, всичко е загубено.
Поглеждам надолу към пръстена на баща ми и се тласкам напред, черпейки сила от него. Аз съм Маска. Аз съм Артурия. Аз съм Кървавия ястреб. Болката е нищо.
Стигам до стената на близка къща и се изправям на крака. Къщите са тъмни по това време на нощта, и макар че бих могла да намеря помощ в някоя от тях, бих могла да срещна и врагове. Комендантката е всичко, но не и небрежна. Ако е изпратила убиец, значи е подкупила улицата, където той е трябвало да ме убие, за да е сигурна, че никой няма да помогне.
Движи се, Ястребе. Изминавам улицата, преди краката ми да започнат да се чувстват странно. Студени. Забавям крачка, надявайки се да си поема дъх. И изведнъж вече не се движа. На колене съм. Проклети адове. Познавам това чувство. Слабост. Безполезност. Безпомощност. Чувствала съм го и преди, след като Марк ме наръга по време на първото Изпитание.
Елиас ме спаси тогава. Защото беше — е — мой приятел. Как бих могла да го виждам като нещо по-различно след всичко, което сме преживели? Ако за нещо съжалявам сега, преди края, то е, че го преследвах. Че нараних семейството му. Че нараних него.
Ще го видя ли сега? В Мястото на чакането? Ще ме приеме ли той? Каква глупост, че е прикован към това място — каква глупост, когато този свят се нуждае от неговата светлина.
— Заслужаваше нещо по-добро — шепна.
— Ястребе! — Стърженето на ботуши ме кара да оголя зъби и да размахам кинжала си. Но разпознавам черната коса и златистата кожа, и макар да съм объркана, не съм истински изненадана, защото той все пак е най-добрият ми приятел и никога не би ме оставил просто да умра.
— Ти... ти дойде...
— Ястребе, чуй ме, остани будна. Остани с мен. — Но не — това не е Елиас. Гласът не предлага бавната, дълбока топлина на лятото. Той е хладен и суров — напълно грешен. Това е зима. Като мен. После се чува друг глас, също познат. Декс. — Има лекар в дома на Артурия...
— Доведи го — казва хладният глас. — Първо ми помогни с бронята й — ще бъде по-лесно да я носим. Внимавай с корема й.
Сега разпознавам първия глас. Авитас Харпър. Странният, тих Харпър. Замислен и наблюдателен, изпълнен с празнота, която ме зове.
Той бързо разкопчава бронята ми, и аз потискам стон, когато я сваля. Красивото, тъмно лице на Декс, напрегнато в полусветлината, се изяснява. Добър войник. Истински приятел. Но той винаги е в болка. Винаги сам. Крие се.