Изпявам двете ноти обратно на него. Две ноти стават четири, четири стават четиринадесет. Ярост за враговете ми, мисля си. Любов за моя народ. Това е моята песен.
Но боли, проклети адове, боли. Нощодателя хваща ръката ми. — Излей болката в мен, дете — казва той. — Отвърни я от себе си.
Думите му отприщват порой. Дори когато тежестта на раната ми се прехвърля върху него, той не трепва. Не помръдва изобщо, облечената му в роба фигура е като статуя, докато приема болката. Кожата ми се зашива, изгаряща с болка, която ме кара да извикам.
Острие просъсква, докато излиза от ножницата си. — Какво, по дяволите, й направи?
Нощодателя се обръща към Авитас и прави жест. Веднага Харпър пуска ятагана, сякаш е изгорен.
— Погледни. — Джинът кима към раната ми, която сега е само белег с форма на звезда. Той кърви, но няма да ме убие.
Ниското проклятие на Харпър ми казва, че скоро ще имам много да обяснявам. Но за това ще мисля по-късно. Тялото ми е изтощено, но когато Нощодателя ме пуска, се насилвам да седна.
— Чакай — шепна. — Ще й кажеш ли за това? — Той знае за кого говоря.
— Защо да й казвам? За да опита да те убие отново? Аз не съм неин слуга, Кървави ястребе. Тя е моя. Нападна те против заповедите ми. Нямам търпение за неподчинение, затова я осуетих.
— Не разбирам. Защо ми помогна? Какво искаш от мен?
— Не ти помагам, Кървави ястребе. — Той става и събира робите си. — Помагам на себе си.
Когато се събуждам, нощта е паднала, и гредите треперят от отзвучаването на катапултни снаряди. Варварите сигурно са подновили обстрела си над Навий.
Сама съм в стаята си, но бронята ми е спретнато окачена на стената. Проклятие се изплъзва от устните ми, докато ставам. Раната ми премина от смъртоносна в дразнещо болезнена. Стига си хленчила. Облечи си бронята. Куцам към стената, всяка става твърда като на стара жена в дълбока зима. Надявам се няколко минути на крака да стоплят тялото ми достатъчно, че поне да мога да яздя.
— Отиваш да се оставиш да те убият отново толкова скоро? — Познатият дрезгав глас е толкова неочакван, че първо не вярвам, че го чувам. — Майка ти би била потресена.
Готвачката е кацнала на прозореца, както обикновено, и дори с качулката, дори след като съм виждала белезите й преди, насилието върху изуродованото й лице е достатъчно стряскащо, че отклонявам поглед. Наметалото й е раздърпано, шокът от бялата й коса е като птиче гнездо. Жълтите петна по пръстите й веднага ми казват коя е оставяла глинени статуи в покоите на Комендантката.
— Чух, че си била намушкана. — Готвачката скача в стаята. — Реших да дойда да ти се накарам, че си го допуснала. — Тя поклаща глава. — Глупачка си. Трябваше да знаеш по-добре, отколкото да ходиш сама нощем на сто мили от Кучката на Блекклиф.
— И да оставя теб да я убиеш? — Изсумтявам. — Не ти се е получило добре, нали? Всичко, което си направила, е да оставиш няколко смущаващи статуи в покоите й.
Готвачката се ухилва, зловещо. — Не се опитвам да я убия. — Тя не уточнява. Погледът й пада върху корема ми. — Не си ми благодарила, че убих другите убийци, които идваха за теб. Или че казах на Харпър да спре да зяпа в докладите си, за да може да довлече трупа ти на сигурно място.
— Благодаря — казвам.
— Вярвам, че знаеш, че онзи копелдак със слънчеви очи иска нещо от теб?
Не си губя времето да питам откъде знае, че Нощодателя ме излекува. — Не му вярвам — казвам й. — Не съм глупачка.
— Тогава защо го остави да ти помогне? Той планира война, знаеш ли? И вероятно има роля за теб в нея. Просто още не знаеш каква е.
— Война. — Изправям се. — Войната с Каркауните?
Готвачката изсъсква, грабва свещ от масата до вратата и я хвърля към главата ми. — Не тази война, глупава! Войната. Тази, която се задава, откакто моите идиотски хора решиха, че е мъдро да нападнат и унищожат джиновете. Това е целта на всичко, момиче. Това е, което замисля Комендантката. Не става въпрос само за Каркауните, които иска да победи.
— Обясни се — казвам. — Какво имаш предвид...
— Махай се оттук — казва тя. — Дръпни се далеч от Комендантката. Тя е решена да те унищожи, и ще го направи. Отиди при сестра си. Пази я в безопасност. Дръж под око този твой император. И когато войната дойде, бъди готова за нея.
— Трябва първо да унищожа Комендантката — казвам. — Тази война, за която говориш... — Стъпка се чува в коридора отвъд вратата. Готвачката скача към прозореца, едната й ръка стиснала рамката. Забелязвам нещо странно в тази ръка. Кожата е гладка — не млада като моята, но и не кожа на бялокоса баба.