Тези тъмносини очи ме приковават. — Искаш да унищожиш Кучката на Блекклиф? Искаш да я разрушиш? Първо трябва да станеш като нея. А ти нямаш това в себе си, момиче.
Глава 25
Лайя
Главата ми е замъглена и объркана, докато навличам ботушите си. Спала съм цял ден — сънищата ми бяха толкова странни. Прекрасни, и все пак…
— Лайя! — гласът на Муса е тих шепот до вратата. — По дяволите, добре ли си? Лайя!
Вратата се разтваря рязко, преди да успея да кажа и дума, и Муса прекрачва две крачки навътре, хваща ме за раменете, сякаш за да се увери, че съм истинска.
— Събери си нещата. — Той оглежда прозорците и под леглото. — Трябва да се махаме оттук, и то веднага.
— Какво се е случило? — питам. Мислите ми веднага се насочват към Нощния вестител. Към неговите слуги. — Дали е… той ли…
— Духове. — Лицето на Муса е пребледняло като необработен ятаган. — Нападнали са племето Сулу, и може би идват за нас.
О, не. Не. — Кеханни…
— Не знам дали е жива — казва той. — И не можем да рискуваме да разберем. Хайде.
Слизаме по задните стълби на странноприемницата и излизаме към конюшните колкото се може по-тихо. Времето е достатъчно късно, за да са повечето жители на селото в леглата си, а да събудим някого би довело само до въпроси — и до забавяне.
— Духовете са убили всички безшумно — казва Муса. — Нямаше да разбера, че нещо не е наред, ако духовете не ме бяха събудили.
Спiram, докато намествам седлото на коня си. — Трябва да проверим дали има оцелели.
Муса се качва на своя кон. — Ако влезем в лагера, небето знае какво ще намерим.
— Веднъж вече съм се изправяла срещу дух — казвам, завършвайки с коня си. — В лагера имаше почти петдесет души от племето, Муса. Ако дори един от тях е жив…
Муса поклаща глава. — Повечето заминаха рано. Само няколко фургона останаха с Кеханни, за да я пазят, докато е готова да тръгне. А тя остана заради…
— Заради нас — довършвам аз. — Затова им дължим да се уверим, че нито тя, нито някой от нейните роднини не се нуждае от помощ.
Той изпъшква в знак на протест, но ме последва, докато напускам конюшните и се отправям към лагера. Очаквам да е тихо, но равномерният ромон на дъжда отеква по покривите на фургоните, заглушавайки звука от собствените ни стъпки.
Първото тяло е проснато на входа на лагера. То е грешно, счупено по десетина различни начина. Гърлото ми се свива. Познавам мъжа — един от племенниците, които ни посрещнаха. Още трима от семейството му лежат на няколко крачки от него. Веднага разбирам, че и те са мъртви.
Но не виждаме Кеханни. Тихо чуруликане до ухото на Муса ми подсказва, че духовете също са забелязали отсъствието й. Муса кимва към фургона на Кеханни. Когато поемам натам, той вдига ръка пред мен.
— Аапан. Напрежението на лицето му отразява предчувствието в сърцето ми. — Може би аз трябва да отида пръв. За всеки случай.
— Видях вътрешността на затвора Кауф, Муса — промъквам се покрай него. — Не може да е по-лошо.
Задната врата се отваря безшумно и намирам Кеханни, сгърчена до далечната стена. Изглежда толкова по-дребна, отколкото беше само преди часове, стара жена, чиято последна история й бе отнета. Духовете не са я порязали — всъщност не виждам нито една отворена рана. Но странните ъгли на крайниците й ми подсказват точно как е умряла. Слагам ръка на устата си, за да спра гаденето. Небеса, сигурно е изпитала толкова много болка.
От нея се изтръгва стон и двамата с Муса подскачаме.
— О, по дяволите. — Заставам до нея в две крачки. — Муса, иди до конете. Потърси в дясната дисага…
— Не. — Хлътналите очи на Кеханни проблясват със слаба, гаснеща светлина. — Слушайте. — И двамата с Муса замълчаваме. Едва я чуваме над шума на дъжда.
— Потърсете думите на Авгурите — шепне тя. — Пророчество. Великата библиотека…
— Авгури? — Не разбирам. — Какво общо имат Авгурите с Нощния вестител? Съюзници ли са?
— Някак си — шепне Кеханни. — Някак си.
Клепачите й се отпускат. Тя е мъртва. От вратата на фургона се разнася силно, паникьосано чуруликане.
— Да вървим — просъсква Муса. — Духовете се връщат. Знаят, че сме тук.
С подтикването на паникьосаните духове препускаме през дъжда с темпо, което кара конете да се запенят от пот. Съжалявам, съжалявам. Повтарям си думите отново и отново, но не знам към кого ги отправям. Към коня си, задето го карам да страда? Към Кеханни, задето й зададох въпрос, който я уби? Към племенниците, които загинаха, опитвайки се да я защитят?