Веднъж в горичката, се усмихвам, очаквайки джиновете да започнат да ме тормозят. Хайде, дяволи такива. Гледайте ме. Слушайте мислите ми. Треперете от това, което предстои.
Когато минавам покрай първия ред дървета, короната им се сплита гъсто. Всичко е тихо, но въздухът се сгъстява, тежи ми, сякаш вървя през вода в пълна броня на Воин. С усилие изваждам торбата със сол, която съм скрил. Докато правя кръгове от сол около дървета, джиновете се раздвижват, ръмжейки тихо от своите затвори.
Вадя брадва — стоманеното й острие току-що наточено — и я размахвам няколко пъти за проба. После я потапям в кофата с дъждовна вода и я забивам на шест инча в най-близкото дърво на джин. Писъкът, който се разнася от горичката, е едновременно смразяващ и ужасно задоволителен.
— Криете тайни — казвам. — Искам да ги знам. Кажете ми и ще спра.
Глупак такъв. Разсечи дърветата и ние просто ще изригнем навън.
— Лъжи. — Приемам гласа на Маска, сякаш разпитвам затворник. — Ако свободата ви беше толкова проста, отдавна щяхте да накарате приятелите си ифрити да ви освободят.
Потапям брадвата в дъждовната вода отново и, по вдъхновение, загребвам малко сол, за да я натъркам с нея. При втория ми удар джиновете крещят толкова силно, че духовете, струпани наблизо, се пръсват в бяг. Когато вдигам брадвата за трети път, джиновете проговарят.
Спри. Моля те. Ела по-близо.
— Ако ме лъжете…
Ако искаш тайните ни, трябва да ги вземеш. Ела по-близо.
Навлизам по-дълбоко в горичката, стиснал здраво брадвата. Калта полепва по ботушите ми.
По-близо.
Всяка стъпка става по-трудна, но аз се влача напред, докато изобщо не мога да помръдна.
Какво е чувството да си в капан, Ловецо на души?
Изведнъж не мога да говоря, да виждам или да усещам нищо освен равномерното туптене на сърцето си. Бори се срещу тъмнината, срещу тишината. Хвърлям се срещу стените на този затвор като пеперуда, хваната в буркан. В паниката си се опитвам да достигна до Маут. Но магията не откликва.
Какво е чувството да си окован?
— Какво, по дяволите, ми правите? — изхриптявам.
Погледни, Елиас Валерий. Исках нашите тайни. Ето ги пред теб.
Внезапно съм освободен от хватката им. Дърветата отпред оредяват, а земята се извива към възвишение. Олюлявам се към него и се озовавам да гледам надолу по склон към плитка долина, сгушена в извивка на бързотечащата река Здрач.
А в тази долина има десетки — не, стотици каменни постройки. Град, който никога не съм виждал. Град, за който Шаева никога не е споменавала. Град, който никога не се е появявал на странната вътрешна карта, която имам на Мястото на изчакването. Изглежда — и се усеща в съзнанието ми — като празно пространство.
— Какво е това място? — питам.
Птица се спуска в долината през гъстите пелени на дъжда, някакво малко, гърчещо се създание, уловено в ноктите й. Короните на дърветата се люлеят от вятъра, вълнувайки се като неспокойно море.
Дом. Джиновете говорят без злоба, за първи път. Това е домът.
Маут ме побутва напред и аз си проправям път през високите, напоени от лятото треви надолу към града, с кинжал в ръка.
Това е град, различен от всички, които съм виждал, с улици, извити в концентрични полукръгове около сграда на брега на река Здрач. Улиците, сградите — всичко е направено от същия странен черен камък. Цветът е толкова чист, че неведнъж протягам ръка да го докосна, смаян от дълбочината му.
Скоро прибирам кинжала си. Бил съм в достатъчно гробища, за да знам какво е усещането. В това място няма жива душа. Няма дори духове.
Макар да искам да разгледам всяка улица, ме тегли към голямата сграда на брега на реката. Тя е по-голяма от императорския дворец в Антиум и стократно по-красива. Каменните блокове са подредени с такова съвършено съответствие, че знам — никой човек не ги е изрязал.
Не виждам колони, куполи или сложни орнаменти. Сградите в Империята, Марин или пустините на Племената отразяват хората си. Тези градове се смеят, плачат, викат и ръмжат. Този град е една-единствена нота, най-чистата нота, изпята някога, задържана, докато сърцето ми не пожелае да се разцепи от звука й.
Ниско стълбище води до главната сграда. При допира ми двете масивни врати в горния край на стълбите се отварят толкова лесно, сякаш пантите им са били смазани тази сутрин. Вътре трийсетина факли със син пламък припламват към живот.