Образите се ускоряват. Кралят на Книжниците уговаря, после умилква, после настоява за тайните на джиновете. Нощодарителя го отхвърля, но кралят на Книжниците не се отказва.
Шаева се среща с Книжника в гостните му покои. С седмици той се сприятелява с нея. Смее се с нея. Слуша я, кроейки планове, докато тя се влюбва отчаяно в него.
Усещането за надвиснала беда нараства, гъсто като кал. Нощодарителя обикаля улиците на собствения си град, когато всички спят, усещайки заплаха. Когато жена му говори с него, той се усмихва. Когато децата му играят с него, той се смее. Страховете им са потушени. Неговите само нарастват.
Шаева намира краля на Книжниците в поляна извън града. Държанието му ми напомня за някого, но знанието се колебае на ръба на съзнанието ми, преди да се изплъзне. Шаева и Книжникът спорят. Той успокоява гнева й. Дава обещания. Дори през разстоянието от хиляда години знам, че ще наруши тези обещания.
Три луни изгряват и залязват. После Книжниците нападат, нахлувайки в Гората на Здрача със стомана и огън.
Джиновете лесно ги отблъскват, но с недоумение — не разбират това. Знаят, че хората искат силата им. Но защо, когато ние пазим равновесието? Защо, когато вземаме духовете на вашите мъртви и ги препращаме, за да не бъдете преследвани от тях?
Градът се изпълва с духове. Но джиновете трябва да се бият, затова няма достатъчно Ловци на души, за да препращат духовете. Принудени да чакат и да страдат, духовете вият, писъците им са зловещо пророческа погребална песен. Кралят на джиновете се среща с лордовете ифрити, докато Книжниците усилват атаката. Децата му пламъци са изпратени далеч с още стотици други, виейки сълзливи сбогувания на родителите си.
Образите следват децата в Гората.
О, не. Не. Искам да дръпна ръката си от стената, да спра образите. Опасността се приближава към малките. Пукот на клонка, сянка, плъзгаща се сред дърветата. А през цялото време тези деца-пламъци, високи до кръста, бързат през Гората. Те не знаят, осветявайки стволовете, листата и тревите с блясък, някаква дълбока магия на феите, която придава красота на всичко, до което се докоснат. Шепотът им звучи като звънчета, а движенията им са като весели, смели малки лагерни огньове в ледена нощ.
Внезапна тишина се спуска. Вървите право към засада! Защитете ги, глупци такива! Искам да изкрещя на стражите. Хората се изсипват от дърветата, въоръжени с мечове, блестящи от летния дъжд.
Децата-пламъци се скупчват уплашени. Докато се събират, огънят им гори по-ярко.
И тогава пламъците им угасват.
Не искам да виждам повече. Знам историята. Шаева даде на краля на Книжниците Звездата. Той и неговата група магьосници заключиха джиновете.
Виждаш ли сега, Елиас Валерий? — питат джиновете.
— Ние ви унищожихме — казвам.
Вие унищожихте себе си. Хиляда години имахте само един Ловец на души. Шаева поне беше джин. Нейната магия беше вродена. И все пак духовете се натрупваха — видя как се бореше. Но ти нямаш магия. Как може бездарен смъртен да направи това, което един джин не можа? Духовете притискат границите като дъждовна вода, която напира срещу язовир. И ти никога няма да преместиш духовете достатъчно бързо, за да спреш язовира да се спука. Ти ще се провалиш.
За първи път джиновете не играят номера. Няма нужда. Истината в думите им е достатъчно ужасяваща.
Глава 28
Кървавия сокол
Нощта е гъста над Навий, когато се сепвам от сън.
— Плажът. — Не осъзнавам, че съм изрекла думите на глас, докато не чувам скърцането на броня. Авитас, който дежури на стол близо до вратата ми, се събужда рязко, с ятаган в ръка.
— Хубав пазач си ти. — Изсумтявам. — Спал си дълбоко.
— Извинете, Сокол — отвръща той сковано. — Нямам оправдание…
Завъртам очи. — Това беше шега. — Отмятайки крака от леглото, търся панталоните си. Авитас поруменява и се обръща към стената, потропвайки с пръсти по дръжката на кинжала си.
— Не ми казвай, че не си виждал гол войник досега, капитане.
Дълга пауза, след което се разнася тих, дрезгав смях. Усещането е… странно. Сякаш ще ми сподели тайна. Сякаш бих се навела по-близо, за да я чуя. — Не такъв като вас, Кървави сокол.
Сега кожата ми пламва и отварям уста, опитвайки се да измисля отговор. Нищо. Небеса, радвам се, че не може да ме види тук, червена като домат и зяпнала като риба. Не се прави на глупачка, Сокол. Завързвам панталоните, нахлузвам туника и грабвам бронята си, потискайки смущението си. В Блекклиф съм виждала Декс, Фарис, Елиас — всичките ми приятели — съблечени до голо, без да ми мигне окото. Няма да се унижа с изчервявания заради това.