Изплъзвам се от сянката на бунгало и се втурвам към навес, едва по-висок от мен. Щом се скривам там, проверявам шала си, намазвам маската си с кал от кутийка, която нося, и се затирвам към ъгъла на магазин за рибарски принадлежности, още по-близо до плажа.
Приближавам се, докато накрая осъзнавам, че няма начин да стигна до плажа, без някой да ме забележи. Не и без подкрепление. Кървави, пламтящи небеса.
Изведнъж ми се приисква Елиас да е тук. Невъзможните задачи с малка вероятност за успех са специалността на Елиас. Някак си винаги успяваше да се справи, независимо от цената — и обикновено с някой нахакан коментар. Беше едновременно вдъхновяващо и дразнещо.
Но Елиас не е тук. И не мога да рискувам да ме хванат. Разочарована, се отдръпвам — и тогава до мен се появява сянка. Ятаганът ми е наполовина изваден, когато ръка запуши устата ми. Захапвам я и удрям нападателя си с лакът, а той изсъсква от болка, но като мен остава безмълвен, за да не го чуят хората на Комендантката. Кедър. Канела.
— Авитас? — изсъсквам.
— Кървави небеса, Сокол — изпъшква той. — Имаш остри лакти.
— Идиот. — Небеса, иска ми се да не шепна. Иска ми се да излея цялата си ярост върху него. — Какво, по дяволите, правиш тук? Дадох ти заповеди…
— Предадох заповедите ви на Декс. — Авитас поне изглежда леко смутен, но това не смекчава гнева ми. — Това е работа за две Маски, Сокол. Да се захващаме ли, преди да ни открият?
Проклет да е, дразнещ е. Още повече, защото е прав. Отново. Удрям го с лакът втори път, знаейки, че е детинско, но наслаждавайки се на болезненото му уф.
— Разсей онези глупаци. — Кимвам към най-близката група стражи. — И се постарай. Щом си тук, поне не го прецаквай.
Той изчезва и не след час аз се измъквам от плажа, видяла каквото ми трябваше. Авитас ме среща на уговореното място, само леко поизносен, след като е подлъгал войниците да мислят, че наблизо се е появила нападателна група Каркади.
— Е? — пита той.
Поклащам глава. Не знам дали да съм въодушевена, или ужасена.
— Намери ми кон — казвам. — Трябва да посетя един залив. И измисли начин да се свържем с Куин. — Обръщам поглед към плажа, все още осеян с останките на унищожени кораби. — Ако това е толкова зле, колкото мисля, ще ни трябва цялата помощ, която можем да получим.
Повече от седмица след като едва не умрях по улиците на Навий и месец след като пристигнах в града, Гримар предприема последната си атака. Тя идва в полунощ. Ветрилата на Каркадите се люлеят опасно близо до брега, а барабаните от източната наблюдателна кула съобщават най-лошото: Гримар се готви да спусне малки лодки, за да прехвърли сухопътните си сили в Навий. Омръзнало му е да чака. Омръзнало му е да му прекъсват снабдителните линии от Керис. Омръзнало му е да го гладуват. Иска града.
Катапултите на Навий са вихър от огън и камък, жалка защита срещу стотиците кораби, изстрелващи пламтящи снаряди в града. От Острова Комендантката издава заповеди на 2500-те мъже, чакащи в руините на Югоизточния квартал, където се очаква да дебаркират Каркадите. Декс ми казва, че са предимно помощни войници. Плебеи. Добри мъже, много от които ще загинат, ако планът ми не сработи.
Декс ме намира в двора на казармите на Черната гвардия, където плебеите, потърсили подслон, стават все по-развълнувани. Мнозина имат роднини, които днес ще се изправят срещу Гримар и ордите му. Всички са били принудени да напуснат домовете си. С всяка изминала минута шансовете да имат към какво да се върнат намаляват.
— Готови сме, Сокол — казва Декс.
По моя заповед двайсетина мъже — мъже, които не са правили нищо, освен да изпълняват заповеди — ще умрат. Куриери, стражи на барабанните кули, самите барабанисти. Ако искаме да победим Гримар, трябва да победим Комендантката — а това означава да прекъснем комуникационните й линии. Не можем да поемаме рискове. След като барабаните замлъкнат, ще имаме минути — ако изобщо — да изпълним плана си. Всичко трябва да се случи както трябва.
Искаш да я унищожиш? Първо трябва да станеш като нея.
Давам заповедта на Декс и той изчезва, заедно с група от двайсет мъже. Миг по-късно Авитас пристига със свитък. Вдигам го — знакът на Керис Ветурия, К, е ясно видим за най-близките до мен плебеи. Новината бързо се разпространява. Керис Ветурия, командирът на града, жената, която позволи на плебейските квартали на Навий да горят, е изпратила съобщение на Кървавия сокол и Черната гвардия.
Изпращам безмълвна благодарност към Готвачката, където и да е тя. Тя ми достави този печат, рискувайки себе си, и ми го предаде с кратко предупреждение: Каквото и да си намислила, по-добре да е добро. Защото, когато тя отвърне, ще удари силно, там, където най-малко очакваш, там, където ще боли най-много.