Керис се колебае. Само за миг. Една кратка слабост. Искаш да я унищожиш? Първо трябва да станеш като нея.
— Поемам командването на тази военна операция. — Отблъсквам я, минавам покрай Патрите и давам знак на Авитас и спомагателните войници, които са се придвижили до челото на тълпата, да ме последват. — Освободена сте от длъжност, Керис Ветурия. Можете да наблюдавате, както и Патрите. Нека това проработи. Моля те.
Изкачвам се по спираловидните стълби, Авитас и спомагателните войници са зад мен. Когато стигаме до командния етаж на Острова, Авитас запалва факла със син пламък и продължаваме нагоре, към покрива. Всичките ни надежди са в тази факла. Сега изглежда толкова малка, незначителна в огромната тъмна нощ.
Той я размахва три пъти. Чакаме.
И чакаме.
Кървави небеса. Не може всичко в този план да е било изпълнено точно, само за да се провали сега.
— Кървав гарван! — Харпър сочи към западното море, където, иззад скалист нос, се появява гора от мачти.
Флотата на Воините.
Въздишки се разнасят от плебеите, които се погрижих да ни последват до върха на кулата. Патрите, до един, изглеждат или болнави, или уплашени.
Колкото до Комендантката — през годините, в които я познавам, никога не съм я виждала шокирана или дори леко изненадана. Сега лицето и кокалчетата й побеляват, сякаш е труп.
— Флотата не потъна онази нощ — просъсквам й. — Отплува. А ти накара своя господар джин да раздвижи стари корабокрушения, за да изплуват на брега, та хората ни да повярват, че флотата на Воините е потънала и че аз съм виновна. Отидох на плажа, Керис, минах покрай всичките ти кучета-пазачи. Мачтите, платната, всички останки, които изплуваха — те бяха от кораби, които сигурно са били под водата от десетилетия.
— Защо бих скрила флотата? Това е абсурдно.
— Защото ти трябват тези кораби за войната на Нощника с Марин и Книжниците — сопвам се. — Затова реши да изчакаш Каркауните. Да оставиш няколко хиляди плебеи да умрат. Да позволиш на онзи гад Гримар да атакува по суша. Да унищожиш силите му. Да откраднеш корабите му. Изведнъж щеше да имаш флота, два пъти по-голям от този на Маринците.
— Адмирал Аргус и вицеадмирал Виселий никога няма да следват твоите заповеди.
— Значи признаваш, че са живи? — Едва не се разсмивам. — Чудех се защо родовете им скърбят, а съпругите им изобщо не изглеждат разстроени.
Барабанните кули на Навий рапидно започват да предават заповеди, моите барабанисти изпращат съобщения вместо онези, които Декс и хората му убиха. От основата на наблюдателната кула се появява отряд бегачи; те чакаха само моя сигнал. Предавам заповеди на мъжете в Югозападния квартал, които вече сигурно водят ожесточени битки с нашествениците Каркауни.
Забелязвам, че Комендантката се придвижва към стълбите. Веднага моите хора я обграждат, спирайки отстъплението й. Искам да гледа. Искам да види как планът й се разпада.
Авитас ми подава последна факла, аз я вземам първо към южната част на кулата, близо до морето, а после на север, към военното пристанище.
Тежкото дрънчене на падащите вериги на канала се чува дори оттук. От военното пристанище се появява последната част от флотата — онези двайсетина кораба, които не изпратихме.
Никой от стотиците плебеи, наблюдаващи от моста долу, не би могъл да сбърка знамената, развяващи се на мачтите: два кръстосани меча на черен фон. Оригиналното знаме на рода Ветурия, преди Керис да добави отвратителното си К.
Нито пък някой би могъл да сбърка самоличността на гордия белокос мъж, стоящ на носа на водещия кораб.
— Адмирал Аргус и вицеадмирал Виселий са мъртви — казвам на Керис. — Флотата сега се подчинява на адмирал Куин Ветурий. Мъже от рода Ветурия — истински мъже от Ветурия — управляват флотата, заедно с доброволци от рода Атрия.
Знам момента, в който Керис Ветурия разбира какво съм направила. Момента, в който осъзнава, че баща й, когото е смятала за скрит, е пристигнал. Момента, в който разбира, че съм я надхитрила. Пот се стича по челото й, тя стиска и отпуска юмруци. Яката на униформата й е разкопчана, разтворена от вълнение. Забелязвам татуировката й: ВНЗ—
Когато вижда, че я гледам, устните й се стягат и тя дръпва яката нагоре.
— Не трябваше да става така, Кървав гарван. — Гласът на Комендантката е тих, както винаги, когато е най-опасна. — Запомни това преди края. Ако просто се беше махнала от пътя ми, можеше да спасиш толкова много хора. Но сега… — Тя свива рамене. — Сега ще трябва да прибегна до по-сурови мерки.