Джадуна сякаш не ме слуша. Тя ме дърпа насила към стълбите, но аз забивам пети в пода.
— Спри! — Опитвам се да изтръгна ръката си. — Нощния господар иска да освободи джиновете.
Бълвам отчаяно, жадна за помощта й. Но тя ме дърпа напред, използвайки магията си, влачейки ме към безопасност с неумолима сила.
— Ние, Джадуна, нямаме разправии с джиновете — казва тя. — Нито с Мехерия. Неговите планове не ни засягат.
— Всеки мисли, че нищо не го засяга, докато чудовищата не почукат на вратата му! — Тя потръпва от писъка ми, но не ми пука. — Докато не изгорят вашите домове и не унищожат вашия живот и не убият вашите семейства!
— Моята отговорност е Голямата библиотека, а това означава да изведа теб — и всеки друг, който е в опасност — навън.
— Кой, по дяволите, мислиш, че подпали това място? Не е ли това твоя отговорност? — Докато го казвам, димът се разтваря и нещо бяло се устремява към нас с прецизност, която подсказва зловещ разум. Ифрит!
— Внимавай! — Събарям Джадуна по гръб, свивайки се, докато ветровият ифрит минава толкова близо, че кожата на врата ми па̀ри. Джадуна се изтърколва изпод мен, проследявайки ифрита с хладна ярост. Тя извива пръсти, изправя се и се устремява към съществото като комета, робата й става леденобяла, докато прерязва пламъците и изчезва. Веднага се обръщам обратно към рафта, но не мога да го видя през дима. Задушавайки се, падам на ръце и колене и пълзя напред.
Лайя. Шепотът в главата ми ли е? Или е истински? Някой в тъмна роба коленичи пред мен, надничайки с блестящи очи. Това не е истинският Нощен господар. Ако беше, нямаше да мога да задържа невидимостта си. Това е някаква проекция или гули, които ми играят номера. Но това не намалява отвращението ми — нито страха ми.
Ще умреш тук, задавена от дим, казва Нощния господар. Мъртва като семейството ти. Мъртва без никаква причина, освен собствената си глупост. Предупредих те…
— Лайя!
Образът на Нощния господар се разсейва. Гласът, който ме вика, е познат — и истински. Дарин. Какво, по дяволите, прави тук? Веднага се завъртам, пълзейки към гласа му, докато той вика името ми отново. Намирам го на върха на стълбите, половината от които вече са погълнати от пламъци. Кървящ глупак!
Не смея да сваля невидимостта си от страх да не припадна отново, но когато съм близо, извиквам и хващам ръката му.
— Тук съм! Върви, Дарин, връщай се! Трябва да намеря нещо!
Но брат ми се вкопчва в мен и ме дърпа надолу по стълбите. — И двамата трябва да тръгнем! — извиква той. — Второто ниво е изчезнало!
— Трябва да —
— Трябва да живееш, ако искаш да го спреш! — Очите на Дарин пламтят. Той използва цялата си сила, а третото ниво вече е стена от огън зад мен.
Препускаме надолу по стълбите, лъкатушещи през горящи късове паднала зидария и ад от пламтящи жарави. Потръпвам, когато те падат върху голите ръце на брат ми, но той ги игнорира, дърпайки ме надолу, надолу, надолу. Огромна греда изскърцава и Дарин едва успява да отскочи, когато тя пада върху стълбите с оглушителен трясък. Принудени сме да се върнем няколко стъпки нагоре и аз вдишвам пълни дробове дим. Гърдите ми горят от болка и се превивам, неспособна да спра кашлицата.
— Преметни ръка около мен, Лайя — извиква Дарин. — Не те виждам!
Небеса, не мога да дишам — не мога да мисля. Не сваляй невидимостта. Дарин може да не успее да те изнесе оттук. Не. Я. Сваляй.
Стигаме до второто ниво, а стълбите са погълнати от огън. О, кървящи небеса. Аз съм глупачка. Не трябваше да идвам тук. Ако не бях дошла, Дарин нямаше да ме последва. Сега и двамата ще умрем. Майка щеше да се срамува от мен, щеше да е толкова ядосана от безразсъдството ми. Съжалявам, мамо. Съжалявам, татко. О, небеса, толкова съжалявам. Така умря Елиас. Поне ще го видя отново в Мястото на чакането. Поне ще мога да му кажа сбогом.
Дарин вижда нещо, което аз не виждам: път напред. Дърпа ме напред и аз изпищявам. Жегата по краката ми е прекалена.
И тогава преминаваме през най-лошите пламъци. Брат ми вече ме носи, повдигайки ме от кръста, докато краката ми се влачат по земята. Пробиваме през горящите предни врати и навън в нощта. Всичко е размазано. Усещам скелета, кофи, помпи и хора, толкова много хора.
Тъмнина ме поглъща и когато отварям очи отново, съм подпряна на стената на една странична улица, а Дарин е клекнал пред мен, покрит с пепел и изгаряния, ридаещ от облекчение.