— Толкова си глупава, Лайя! — Той ме бутва. Сигурно отново съм видима, защото ме прегръща, бутва ме отново и ме прегръща втори път. — Ти си единствената, която ми остана. Единствената! Помисли ли въобще за това, преди да хукнеш в горяща сграда?
— Съжалявам. — Гласът ми е дрезгав, едва чуваем. — Мислех… надявах се… — Небеса, книгата. Не намерих книгата. Докато пълното осъзнаване на провала ми ме залива, ми се повдига. — Библиотеката?
— Изчезна, момиче. — Дарин и аз се обръщаме, когато фигура се материализира от тъмнината. Красивата червена рокля на Джадуна сега е обгоряла, но тя все още излъчва физическа хладина, зима, затворена в кожа. Очите й, очертани с кол, се впива в мен. — Ифритите си свършиха работата добре.
Дарин се изправя бавно, посяга към ятагана си. Измъквам се на крака до него, опряна на стената, докато световъртежът кара света да се накланя. Джадуна сигурно ще ни арестува сега. И няма начин да я надбягаме. Което означава, че някак трябва да намеря сили да се бия с нея.
Джадуна не се приближава. Само ме наблюдава за момент.
— Ти спаси живота ми — казва тя. — Ифритът щеше да ме убие. Дължа ти услуга.
— Моля те, не ни арестувай — казвам. — Остави ни на мира — това ще е достатъчно плащане.
Очаквам отговор, но тя само ме гледа с онзи непроницаем поглед. — Млада си, за да стоиш толкова дълбоко в сянката. — Тя подушва към мен. — Приличаш на него — твоя приятел. Онзи, когото наричат Муса. Видях го в града, шепнещ своите истории, използвайки магията в гласа си, за да създаде легенда. И двамата сте — опетнени от тъмнина. Трябва да дойдете в дома ми, в Котама, на изток. Моите хора могат да ви помогнат.
Поклащам глава. — Не мога да отида на изток. Не, докато Нощния господар все още е заплаха.
Жената поклаща глава, озадачена. — Мехерия?
— Каза го и преди — отвръщам. — Не знам какво означава.
— Това е неговото име, Лайя от Сера. Първото му, най-истинско име. То определя всичко, което е направил, и всичко, което ще направи. Силата му е в името му, и слабостта му. Но — тя свива рамене — това е стара магия. Отмъщението на Нощния господар е предсказано отдавна. Би било разумно да напуснеш това място, Лайя от Сера, и да отидеш в Котама —
— Не ме интересува Котама. — Губя търпение, забравяйки, че говоря с жена, която вероятно може да убие по дузина начини с едно завъртане на ръката. — Трябва да го спра.
— Защо? — Тя поклаща глава. — Ако го спреш, не знаеш ли какво ще се случи? Последиците, опустошението —
— Вече не знам как ще го спра. —
Вятърът се усилва и писъци отекват от улицата отвъд — огънят заплашва да се разпространи в града. Джадуна се намръщва и поглежда през рамо, преди да щракне с пръсти. Нещо малко и правоъгълно се появява в ръцете й. — Може би това ще помогне.
Тя го хвърля към мен. Това е дебела, тежка книга със сребърни букви, изписани отстрани. История на ясновидците и пророците в Империята на Воините от Фифиус Антониус Тулиус.
— Това — казва Джадуна — е достатъчно плащане за дълг. Помни предложението ми. Ако дойдеш в Котама, потърси Д’арджу. Тя е най-добрият учител в Залива на сълзите. Тя ще ти помогне да контролираш тъмнината, за да не нарасне отвъд твоето разбиране.
Джадуна изчезва. Отварям книгата и намирам позлатен образ на мъж в тъмна роба. Лицето му е скрито, но ръцете му са избелели от цвят, а червените му очи гледат изпод сенчестата качулка. Авгур.
Дарин и аз разменяме поглед и после бързаме да се махнем от мястото, преди Джадуна да си промени решението.
Два часа по-късно, с брат ми се носим през улиците на Адиса. Надявам се на небесата Муса да се е върнал в ковачницата, защото нямам време да го търся в бежанския лагер. Не сега. Не след това, което току-що прочетох.
За мое облекчение, ковачницата е осветена, когато нахлувам вътре, и Муса седи в главната стая, докато Зела се грижи за изгаряне на ръката му. Той отваря уста, но не му позволявам да проговори.
— Кървавия гарван оцеля след опит за убийство — казвам. — Знаеш ли как? Кога се е случило? Какви са били обстоятелствата?
— Седни поне…
— Трябва да знам сега, Муса!
Той измърморва нещо и изчезва в стаята си. Чувам го как рови из нещата си и след това се връща с куп свитъци. Посягам към един, но той плесва ръката ми. — Тези са на шифър. — Дълги минути минават, докато той чете един след друг. — Аха, ето тук. Била е намушкана от един от прислужниците на Керис — казва той. — Един от хората й я е пренесъл в казармите. Нощния господар е бил видян да напуска покоите й, и две нощи по-късно тя отново е издавала заповеди.