Отварям книгата за Авгурите на страница, която съм отбелязала. — Чети — казвам.
— Кръвта на бащата и кръвта на сина са вестители на мрака — чете Муса. — Кралят ще освети пътя на Касапина, и когато Касапинът се преклони пред най-дълбоката любов, нощта наближава. Само Духът може да устои на напора. Ако наследникът на Лъвицата завладее гордостта на Касапина, тя ще се изпари, и кръвта на седем поколения ще изчезне от земята, преди Кралят да може отново да търси отмъщение. Проклети да са Авгурите, това няма никакъв смисъл.
— Има смисъл — казвам, — ако знаеш, че гарванът е вид птица, известна с това, че набожда плячката си на тръни, преди да я изяде. Прочетох го в една книга. Наричат я „птица касапин“. Оттам идва и името Кървавия гарван.
— Това пророчество не може да е за нея — казва Муса. — Ами другото пророчество? Касапинът ще се пречупи и никой няма да я удържи.
— Може би тази част още не се е случила — предлага Дарин. — Ние търсим част от Звездата, нали? В тези доклади пише ли нещо за това дали Кървавия гарван носи бижута? Или има ли оръжие, което винаги държи близо до себе си?
— Тя има… — Муса отново преравя свитъците, преди да наклони глава и да се заслуша. Едно от неговите същества пропява бързо. — Пръстен? Да, тя има пръстена на Кървавия гарван, получен миналата есен, когато пое поста. И има пръстена на рода Артурия.
— Кога — питам — е получила този пръстен?
— Нямам представа… — Той отново накланя глава. — Баща й й го е дал — казва Муса. — Преди да умре. В деня, когато е умрял.
Кръвта на бащата. Сигурно е попаднала върху пръстена, когато е умрял. И разбира се, това би било нейната гордост, защото е символ на семейството й.
— А Нощния господар? — питам. — През цялото това време е бил в Навий?
Знам отговора, преди Муса да кимне. — Сега виждаш ли, Муса? — Въртя гривната, която Елиас ми даде, около ръката си. — Нощния господар остана в Навий, защото целта му беше там през цялото време. Никога не е трябвало да напуска. Тя го има — Кървавия гарван притежава последната част от Звездата.
Глава 30
Елиас
Бану ал-Маут.
Докато скитам из града на джиновете, един глас ме зове, прониквайки отдалеч, тънка като въдица, хвърлена в безкраен океан. Но знам кой е. Аубарит Ара-Насур. Факирата. Казах й, че ако има нужда от мен, трябва да дойде до ръба на Гората и да ме повика.
Но не мога да отида при нея. Не с всичко, което сега знам. Защото най-накрая разбирам защо Маут забранява на своите Ловци на души тяхната човечност. Човечността означава емоции. Емоциите означават нестабилност. Цялата цел на Маут е да свързва света на живите с този на мъртвите. Нестабилността застрашава това.
Това знание ми носи странен вид покой. Не знам как ще се откажа от човечността си. Не знам дали мога. Но поне знам защо трябва.
Маут се раздвижва. Магията се издига от земята в тъмна мъгла, сливайки се в крехка лоза. Посягам към нея. Магията е ограничена, сякаш Маут не ми вярва достатъчно, за да ми даде повече.
Напускам града на джиновете и веднага се сблъсквам с облак от духове, толкова гъст, че едва виждам през него.
Бану ал-Маут. Помогни ни.
Молбата в гласа на Аубарит е осезаема, дори оттук. Тя звучи уплашена. Съжалявам, Аубарит. Съжалявам. Но не мога.
— Малка моя. — Стряскам се от духа, който се материализира пред мен. Пламъчето. Тя кръжи в голямо вълнение.
— Трябва да дойдеш — шепне тя. — Твоите хора изчезват. Твоето семейство. Те имат нужда от теб, както моето мъниче имаше нужда от мен. Иди при тях. Иди.
— Моето… семейство? — Мислите ми се насочват към Комендантката, към Воините.
— Твоето истинско семейство. Пустинните певци — казва Пламъчето. — Болката им е голяма. Те страдат.
Не мога да отида при тях, не сега. Трябва да преведа духовете, иначе те ще продължават да се натрупват, джиновете ще продължават да крадат магия, и ще се озова с още по-голям проблем, отколкото вече имам.
Бану ал-Маут. Помогни ни. Моля те.
Но ако Племената са в опасност, трябва поне да опитам да разбера защо. Може би някое мое малко действие може да им помогне и все пак да се върна бързо в Гората и да продължа с задачата си.
Старая се да не обръщам внимание на начина, по който земята се пропуква зад мен, на това как духовете крещят и дърветата стенат. Когато стигам до южната граница, укрепвам стената с физическата си магия, за да се уверя, че никои духове няма да ме последват, и се отправям към далечния блясък на племенните вагони.
Щом излизам от Мястото на чакането, чувам познат ритъм: барабаните на Воините. Най-близкият гарнизон е на километри оттук, но ехото е зловещо, дори от разстояние. Макар барабаните да са твърде далеч, за да разчета съобщението, цял живот на обучение при Воините ми подсказва, че каквото и да се случва, не е добро. И че засяга Племената.