Когато стигам до лагера, той се е разраснал неимоверно. Там, където преди имаше само Племето Насур и Племето Сайф, сега има повече от хиляда вагона. Изглежда като маджилис, събрание на Племената, свикано само при най-тежките обстоятелства.
Което поставя хиляди и хиляди племенни хора на едно място. Ако бях генерал на Воините, опитващ се да потуши всякакъв намек за бунт и да вземе роби, това би било идеалното място за това.
Деца се пръскат при приближаването ми, криейки се под каруците. Миризмата е ужасна — сладникаво-болнава — и забелязвам труповете на два коня, оставени да гният на слънце, с облак от мухи, бръмчащи над тях.
Воините вече нападнали ли са? Но не, ако бяха минали оттук, щяха да вземат децата за роби.
На север забелязвам кръг от до болка познати вагони. Племето Сайф. Моето семейство.
Приближавам вагоните бавно, нащрек за това, което ще намеря. Когато съм само на няколко метра, пред мен се материализира странен призрак. Не е човек — това го знам веднага. Но не е достатъчно прозрачен, за да бъде дух. Изглежда е нещо по средата. Отначало не го разпознавам. После изкривените му черти стават ужасяващо познати. Това е чичо Акби, главата на Племето Сайф и по-големият брат на Мами Рила. Чичо ме качи на първото ми пони на три години. Първия път, когато се върнах при Племето Сайф като Петак, той плака и ме прегърна, сякаш бях негов собствен син.
Призракът се тътрузи към мен и аз вдигам острието си. Това не е дух. Какво, по дяволите, е?
Елиас Валерий, странният полудух на чичо ми съска на садхезки. Тя никога не те е искала. Какво би искала от едно плачливо, бледооко същество? Взела те е само защото се страхувала от уроки върху нея. И какво си донесъл, освен зло и страдание, смърт и разруха?
Отстъпвам назад. Като дете се страхувах, че чичо Акби мисли подобни неща. Но той никога не ги е казвал.
Ела, ела и виж какво е донесъл провалът ти. Призракът се плъзга към лагера на Сайф, където шестима души от Племето лежат на походни легла в редица. Всички изглеждат мъртви.
Включително чичо Акби.
— Не… о, не… — хуквам към него. Къде, по дяволите, е останалата част от Племе Саиф? Къде е Мами? Как се случи това?
„Бану ал-Маут!“ Аубарит се появява зад мен, избухвайки в сълзи при вида ми. — Ходих в Гората десетина пъти. Трябва да ни помогнеш — хлипа тя. — Племената са полудели. Има твърде много…
— Какво, по дяволите, се случи?
— Преди две седмици, малко след като ти тръгна, пристигна още едно племе. Продължаваха да идват, едно след друго. Някои бяха изгубили своите Факири, и всички се бореха да преведат мъртвите си — същата борба, която имах с дядо си. А после, преди два дни… —
Тя поклаща глава. Точно когато изчезнах в Гората. — Духовете на мъртвите спряха да преминават изобщо. Телата им не умират, а техните рух — духовете им — не ги напускат. Дори тези с тежки наранявания остават. Те… те са чудовищни. — Факирата потръпва. — Измъчват семействата си. Подтикват собствените си роднини към самоубийство. Твоят… твоят чичо беше един от тях. Но можеш да видиш какво се е случило. Онези, които се опитват да се самоубият, също не умират.
Една слаба фигура се появява от един от фургоните и се хвърля в обятията ми. Не бих я познал, ако не бях чул гласа й, уморен, но все още богат, все още изпълнен с истории.
— Мами? — Тя е отслабнала до неузнаваемост. Искам да псувам и да бушувам заради слабостта на някога силните й ръце, заради изпитото на някога красиво закръгленото й лице. Тя изглежда толкова шокирана да ме види, колкото и аз нея.
— Аубарит Ара-Насур ми каза, че живееш в Гората, сред духовете — казва тя. — Но аз… аз не вярвах.
— Мами. — Традицията изисква да скърбя за чичо Акби заедно с нея. Да споделя болката й. Но няма време за такива неща. Хващам ръцете й в моите. Те са по-студени, отколкото някога съм ги усещал. — Трябва да разпръснеш Племената. Опасно е да са всички тук, на едно място. Чуваш ли барабаните? — От объркания израз на лицето й разбирам, че тя — и вероятно повечето от останалите в лагера — не са забелязали бясната дейност на Воините.
Което означава, че Империята планира нещо точно сега. А Племената нямат представа.
— Аубарит — казвам. — Трябва да намеря Афия…
— Тук съм, Бану ал-Маут. — Формалността на Афия ме жегва. Жената от Племето се влачи към мен с отпуснати рамене. Искам да я попитам как е Гибран, но част от мен се страхува да разбере. — Новината за пристигането ти се разпространи бързо.