— Имате нужда от сол — казвам на Аубарит и Мами. — Засегнатите от тази напаст са обградени от гулове, които задържат духовете им. Поръсете сол около тези, които би трябвало да са мъртви. Гуловете я мразят. Ако разпръснете тези гадни същества, засегнатите ще преминат, и вие ще можете отново да общувате с духовете.
Аубарит и Мами изчезват почти веднага, за да намерят сол и да кажат на другите племена за противоотровата. Докато поръсват сол около засегнатите, съскането и ръмженето на осуетените гулове изпълва въздуха, макар че аз съм единственият, който може да ги чуе. Вървя с Факирата през лагера, магията все още е с мен, като се уверявам, че гуловете не просто чакат да си тръгна, за да се промъкнат обратно.
Подготвям се да се върна в Мястото на чакане, когато далечен вик ме спира на място. Афия спира коня си до мен.
— Воините са събрали легион — казва тя. — Близо пет хиляди души. Нападат ни. И идват бързо.
Проклети адове. В мига, в който го мисля — в мига, в който тревогата ми за Племената нараства — магията на Маут ме напуска. Чувствам се празен без него. Слаб.
— Кога ще пристигнат Воините, Афия? — Кажи ми, че са на няколко дни път. Може би, ако го пожелая, ще е истина. Кажи ми, че все още подготвят войските си, оръжията си, подготвят се за нападението.
Гласът на Афия трепери, когато отговаря.
— До зори.
ЧАСТ III: АНТИУМ
Глава 31
Кървавия гарван
Авитас Харпър и аз не спираме, за да ядем. Не спираме, за да спим. Пием от манерките си, докато яздим, като спираме само за да сменим конете на куриерската станция.
Мога да излекувам сестра си. Мога. Само ако успея да стигна до нея.
На третия ден от пътуването стигаме до Сера, и там най-накрая спирам, изтеглена насила от коня си от Авитас, неспособна да се съпротивлявам заради умората и глада.
— Пусни ме!
— Ще ядеш. — Харпър е също толкова ядосан, бледозелените му очи блестят, докато ме дърпа към вратата на казармата на Черната гвардия. — Ще почиваш. Иначе сестра ти няма никакъв шанс, нито пък Империята.
— Едно ядене — казвам. — И два часа сън.
— Две яденя — отвръща той. — И четири часа сън. Вземи го или го остави.
— Ти нямаш братя или сестри — озъбвам се аз. — Поне не такива, които знаят кой си. Дори да имаше, ти не си гледал как семейството ти… ти не си бил причината за…
Очите ми парят. Не ме утешавай, крещя в главата си на Харпър. Не смей.
Харпър ме наблюдава за момент, преди да се обърне, рязко нареждайки на дежурния пазач да приготви храна и квартира. Когато се обръща обратно, аз вече съм се овладяла.
— Искаш ли да спиш тук в казармата? — пита Харпър. — Или в стария си дом?
— Сестра ми е моят дом — отвръщам. — Докато не стигна до нея, няма значение къде ще спя, по дяволите.
По някое време заспивам полусгърчена на стол. Когато се събуждам посред нощ, измъчена от кошмари, се оказвам в квартирата си, с одеяло, грижливо завиващо ме.
— Харпър… — Той се изправя от сенките, колебаейки се в подножието на леглото ми, преди да коленичи до главата ми. Косата му е разрошена, сребърното му лице е беззащитно. Слага топла ръка на рамото ми и ме побутва обратно към възглавницата. За първи път очите му са прозрачни, изпълнени с загриженост, умора и нещо друго, което не мога съвсем да разпозная. Очаквам да отдръпне ръката си, но той не го прави.
— Спи сега, Гарване. Само още малко.
Десет дни след като напуснахме Сера, пристигаме в Антиум, покрити с пот и мръсотия от пътя, конете ни пъхтят и са в пяна.
— Все още е жива — Фарис ни посреща с Авитас при масивната желязна порта на Антиум, предупреден, без съмнение, за пристигането ни от градските стражи.
— Трябваше да я защитаваш. — Сграбчвам го за гърлото, гневът ми ми дава сила. Стражите на портата се отдръпват, а група роби Книжници, които зидат близка стена, се пръскат. — Трябваше да я опазиш.
— Накажи ме, ако искаш — изхриптява Фарис. — Заслужавам го. Но първо иди при нея.
Отблъсквам го от себе си. — Как стана?
— Отрова — казва той. — Бавнодействаща. Само небесата знаят откъде това чудовище я е взело. — Керис. Това е нейно дело. Трябва да е било. Слава на небесата, че все още е затворена в Навий.
— Обикновено изчакваме шест часа между момента, в който дегустаторите на Ливия тестват храната й, и когато тя яде — продължава Фарис. — Или аз, или Ралий лично надзираваме дегустаторите. Но този път минаха повече от седем часа, преди дегустаторите да паднат мъртви. Тя беше яла храната само преди час и успяхме да я пречистим достатъчно, за да не умре веднага, но…