— Той е семейство — прошепвам. — Мое внуче. Не бих искала да се откъсна от него.
Запявам, търсейки песента му. Искам ли да е като мен? Като Елиас? Със сигурност не като Марк.
Искам той да бъде Артурия. И искам да бъде Воин. Затова пея в него сестра си Ливия — нейната доброта и смях. Пея му убеждението и благоразумието на баща ми. Замислеността и интелигентността на майка ми. Огъня на Хана.
От баща му пея само едно нещо: неговата сила и умение в битка — една бърза дума, остра, силна и ясна — Марк, какъвто би бил, ако светът не го беше съсипал. Ако той не се беше оставил да бъде съсипан.
Но нещо липсва. Усещам го. Това дете един ден ще бъде Император. Той се нуждае от нещо дълбоко вкоренено, нещо, което ще го поддържа, когато нищо друго не може: любов към народа му.
Мисълта се появява в главата ми, сякаш е била поставена там. Затова му пея моята собствена любов, любовта, която научих по улиците на Навий, в битките за моя народ, в това как те се бореха за мен. Любовта, която научих в лазарета, лекувайки деца и казвайки им да не се страхуват.
Сърцето му започва да бие в ритъм отново; тялото му се укрепва. Усещам как дава на сестра ми силен ритник и, облекчена, се отдръпвам.
— Добре свършено, Гарване. — Нощодателя се изправя. — Сега тя ще спи, а ти също трябва, ако не искаш изцелението да опустоши силите ти. Стой далеч от ранени хора, ако можеш. Силата ти ще те зове. Ще настоява да бъде чута, използвана, насладавана. Трябва да устоиш, за да не се унищожиш.
С това той избледнява, а аз поглеждам обратно към Ливи, която спи спокойно, цветът се е върнал на лицето й. Нежно протягам ръка към корема й, привлечена от живота вътре. Държа ръката си там дълго, очите ми се пълнят, когато усещам нов ритник.
Тъкмо ще проговоря на детето, когато завесите до леглото прошумоляват. Веднага посягам към бойния чук, привързан на гърба ми. Звукът идва от коридора между стаята на Марк и тази на Ливия. Стомахът ми се свива. Дори не помислих да проверя този вход. Гарване, глупачке!
Миг по-късно Император Марк излиза иззад завесите, усмихнат.
Може би не ме е видял да лекувам Ливия. Може би не знае. Минаха само няколко минути. Не може да е наблюдавал през цялото време. Нощодателя щеше да го види, да го усети.
Но тогава си спомням, че Марк се е научил да държи Авгурите извън главата си от Нощодателя. Може би се е научил да държи и джиновете далеч.
— Крила си тайни, Гарване — казва Марк, думите му разбиват всяка надежда да запазя магията си за себе си. — Знаеш, че не обичам тайни.
Глава 32
Лайя
Трябваше да е Кървавия гарван.
Не можа ли да е някой мекушав придворен или празноглав момък от конюшнята — някой, от когото лесно бих могла да открадна пръстена.
— Как, по дяволите, да го взема от нея? — Крача напред-назад из двора на ковачницата. Нощта е дълбока, а Таур и Зела се върнаха в бежанския лагер, за да помогнат, тъй като Маринците почти изоставиха Книжниците на милостта на стихиите.
— Дори невидима — казвам, — пръстенът ще е на пръста й. Тя е Маска, за бога. А ако Нощодателя е наблизо, не знам дали невидимостта ми ще проработи. Ще ми отнеме два месеца само да стигна до Навий. А Зърненият месец е след по-малко от седем седмици.
— Тя не е в Навий — казва Муса. — Пътува към Антиум. Можем да изпратим някой, който вече е в града, да го вземе. Имам достатъчно хора.
— Или твоите уайти — предлага Дарин. — Ами ако те…
Пронзително чуруликане ни разубеждава в тази идея. — Няма да пипнат нито част от Звездата — казва Муса, след като се ослушва за миг. — Твърде много се страхуват от Нощодателя.
— Както и да е, прочети го пак. — Кимвам към книгата пред него. — Само Духът може да устои на напора. Ако наследникът на Лъвицата отнеме гордостта на Касапина, тя ще се изпари. Аз съм наследникът на майка ми, Муса. Ти сам ме избра. И аз съм Духът. Кой друг познаваш, който може да изчезва?
— Ако ти си Духът — казва Муса, — какво е това за падането ти… за плътта ти, която ще изсъхне? Или греша за пророчеството на Шаева?
Не бях забравила. Духът ще падне, плътта й ще изсъхне.
— Това няма значение — казвам. — Искаш ли да рискуваме съдбата на света, докато се опитваме да го разгадаем?
— Може би не искам да рискувам теб, аапан — казва Муса. — Бежанският лагер е катастрофа. Имаме почти десет хиляди бездомни, още хиляда ранени. Нуждаем се от теб като глас на Книжниците. Нуждаем се от теб като наш ятаган и щит. И ще ни трябваш още повече, ако Нощодателя успее. Ако се оставиш да те убият, няма да ми свършиш много работа.