— Не мога да го направя, Муса. — Тревогата ми ме изправя на крака и аз започвам да крача из преддверието. — Ти каза, че ще имаме само един шанс да убедим краля да ни помогне. Че бъдещето на народа ни зависи от това. Аз не съм майка ми. Не съм подходящият човек…
Ботуши издрънчават отвъд вратата и входът към залата за аудиенции се отваря. Капитан Елейба чака.
— Успех. — Муса се отдръпва. Осъзнавам, че няма намерение да влезе с мен.
— Ела тук, Муса!
— Лайя от Сера — обявява Елейба с гръмък глас, — дъщеря на Мира и Джахан от Сера. — Тя хвърля студен поглед на Муса. — И Муса от Адиса, принц-консорт на Нейно кралско височество Никла от Адиса.
Едва след като устата ми виси отворена няколко секунди, осъзнавам колко глупаво трябва да изглеждам. Муса поклаща глава.
— Не съм добре дошъл тук, Елейба…
— Тогава не трябваше да идваш — казва капитанът. — Кралят очаква.
Муса остава на няколко крачки зад мен, така че не мога дори да го изгледам ядно. Влизам в залата за аудиенции, моментално поразена от високия, украсен със скъпоценни камъни купол над мен, пода от седеф и абанос, колоните от розов кварц, които светят с вътрешна светлина. Изведнъж се чувствам като селянка.
Възрастен мъж, когото предполагам, че е крал Ирманд, чака в северния край на залата, до него е позната, много по-млада жена. Принцеса Никла. Троновете, на които седят, са изваяни от огромни, изветрени парчета плавей, украсени с риби, делфини, китове и раци.
Залата е празна, освен кралските особи и техните стражи. Елейба застава зад краля, тревогата й е очевидна в потропването на пръста й по бедрото.
Кралят има съсухрен вид на някога як мъж, който внезапно е остарял. Никла изглежда могъща до крехкия си баща, макар че изобщо не прилича на обикновено облечената жена, която видях в килията. Нейната силно бродирана рокля е подобна на моята, а тъмната й коса е подредена в сложна тюркоазена прическа, която удивително прилича на вълна, разбиваща се на брега.
При гнева в лицето й стъпките ми се олюляват и аз оглеждам за изходи от тронната зала. Иска ми се да бях взела оръжие със себе си.
Но принцесата само ме изглежда ядно. За облекчение виждам, че не е заобиколена от гхулове, макар няколко да се спотайват в сенките на залата.
— А, моят непокорен зет се завръща. — Дълбокият глас на стареца опровергава крехкия му вид. — Липсваше ми остроумието ти, момче.
— Както и аз твоето, Ваше Величество. — Гласът на Муса е искрен. Той нарочно не поглежда към Елейба.
— Лайя от Сера. — Кралската принцеса игнорира съпруга си — съпруг! — Добре дошла в Адиса. Отдавна искахме да се срещнем.
Отдавна искаше да ме убиеш, имаш предвид. Вещице. Раздразнението ми сигурно личи по лицето ми, защото Муса ми хвърля предупредителен поглед, преди да се поклони дълбоко. Нежелаещо го имитирам. Линии около устата на Никла се стягат.
О, небеса. Как да говоря с крал? Аз съм никоя. Как да го убедя в каквото и да било?
Кралът ни дава знак да се изправим. — Познавах родителите ти, Лайя от Сера — казва той. — Имаш красотата на баща си. Красив като джин, той беше. Но нямаше огън в него. Не като Лъвицата. — Ирманд ме поглежда с интерес. — Е, дъще на Мира, имаш ли молба? В чест на покойната ти майка, която дълги години беше приятел и съюзник, ще я изслушам.
Принцеса Никла едва сдържа гримаса при думите приятел и съюзник, а тъмните й очи проблясват. Гневът ми нараства, когато си спомням какво каза за майка ми. Какво говореха децата в града за Лъвицата. Погледът на Никла се забива в мен, предизвикателство е изписано в него. Зад нея, нещо тъмно и крадливо се стрелва зад един от розовокварцовите стълбове — гул.
Напомняне за мрака, с който се сблъскваме, което ме кара да изправя рамене и да срещна погледа на краля. Не съм никоя. Аз съм Лайя от Сера и в този момент съм единственият глас на моя народ.
— Книжниците страдат без нужда, Ваше Величество — казвам. — И вие можете да го спрете.
Разказвам му за пожара в бежанския лагер. За всичко, което Книжниците са изгубили. Разказвам му за войната на Империята срещу моя народ, за геноцида на Комендантката, за ужасите в Кауф. И после, макар Муса да ме предупреди да не го правя, говоря за Нощодателя. В този момент съм Кехани. И трябва да ги накарам да повярват.
Не смея да погледна към Муса, докато не завърша разказа си. Ръцете му са стиснати в юмруци, кокалчетата му са побелели, погледът му е прикован върху Никла. Докато разказвах, вниманието ми беше върху краля. Не забелязах гулите, които изпълзяха от сенките и се скупчиха около принцесата. Не забелязах как се залепиха за нея като пиявици.