Муса изглежда така, сякаш гледа бавното изтезание на някого, когото обича — което, осъзнавам най-сетне, е точно така.
— Помогнете на Книжниците, Ваша Милост — казвам. — Те страдат, когато не е нужно. И подгответе армиите си. Независимо дали Нощодателят дойде, или не — обръщам се към краля, — вие трябва...
— Трябва? — Старецът повдига вежди. — Аз трябва?
— Да — отвръщам рязко. — Ако искате народът ви да оцелее, трябва да се подготвите за война.
Никла пристъпва към мен, ръката й на оръжието, преди да се овладее. — Не я слушайте, татко. Тя е нищо. Просто едно момиченце, което продава истории.
— Не ме омаловажавай. — Пристъпвам напред и всичко избледнява — ръката на Елейба върху оръжието й, напрежението на стражите, шепнещата молба на Муса да се успокоя. — Аз съм дъщеря на Лъвицата. Разруших Блекклиф. Спасих живота на Елиас Валерий. Преживях Комендантката Керис Валерия. Преживях предателствата на Съпротивата и на Нощодателя. Преминах през Империята и проникнах в затвора Кауф. Спасих брат си и стотици други Книжници. Аз не съм нищо. — Обръщам се към краля. — Ако не се подготвите за война, Ваша Милост, и Нощодателят пусне джиновете си, всички ние ще паднем.
— И как да го направим, Лайя от Сера, без Серанска стомана? — казва принцеса Никла. — Знаем, че брат ти е още жив. Муса без съмнение го крие някъде, да кове оръжия за вашата Съпротива.
— Дарин от Сера е готов да изработи оръжия за Маринерите — намесва се гладко Муса, и се чудя кога е говорил с Дарин за това. — И да научи ковачите на Маринерите на занаята. Ако равен брой оръжия бъдат дадени на Книжниците и равен брой ковачи Книжници бъдат обучени. И ако Книжниците, които са изгубили домовете си, получат временни жилища в града и работа.
— Лъжи — просъсква Никла. — Татко, те искат да ви заблудят. Искат само да въоръжат Съпротивата си.
Колкото и да ми се иска да й отвърна, принуждавам се да игнорирам Никла. Кралят е този, когото трябва да убедя. — Ваше Величество — казвам, — това е добро предложение. Няма да получите по-добро. Воините със сигурност няма да ви помогнат, а как иначе ще се сдобиете със Серанска стомана?
Кралът ме наблюдава внимателно, а искрицата на веселие в очите му е изчезнала. — Дръзка си, Лайя от Сера, да казваш на крал какво да прави.
— Не дръзка — отвръщам. — Просто отчаяна и уморена да гледам как народът ми страда.
— Чувам истина в думите ти, момиче. И все пак... — Кралят поглежда към дъщеря си. Без гулите тя изглеждаше величествена, дори красива, а сега изглежда гневна и безмилостна, устните й са без цвят, зениците й са прекалено ярки.
Старецът поклаща глава. — Може би това, което казваш, е вярно — казва кралят. — Но ако се въоръжим със Серанска стомана, подготвим флотите си, укрепим отбраната си, Воините биха могли да обявят война, твърдейки, че планираме нападение.
— Воините са в постоянно състояние на готовност — казвам. — Не могат да ви нападнат само защото правите същото.
Чувам възрастта му в неговата въздишка. — О, дете — казва той. — Имаш ли представа за танца, в който Маринерите са принудени да участват през последните петстотин години, с Империята, която хапе по границите ни? Знаеш ли колко труден стана този танц с Книжниците, които се изливат в страната ни? Аз съм стар. Скоро ще умра. Какво оставям на дъщеря си? Десетки хиляди бежанци. Великата библиотека разрушена. Народ, разделен — едната половина иска да помогне на Книжниците, другата е изморена от петстотин години усилия за това. И аз да събера армиите си? На думата на едно момиче, което очевидно е помагало за изработването на незаконни оръжия?
— Поне помогнете на Книжниците от бежанския лагер — казвам. — Те...
— Ще заменим палатките им. С времето. Това е всичко, което можем да направим.
— Татко — казва Никла. — Искам да задържа това момиче — и брат й, който без съмнение се крие в града — под стража.
— Не — казва крал Ирманд, и макар думите му да са изпълнени с авторитета на кралската му власт, забелязвам с хлад, че ръцете му, покрити с петна и треперещи от старческа слабост, издават огромната му възраст. Скоро дъщеря му ще бъде кралица.
— Ако ги задържим тук, дъще, ще дадем на Воините повод да се усъмнят в ангажимента ни към мира. Те са бегълци в Империята, нали?
— Господине — казвам. — Моля ви, чуйте ме. Бяхте приятел с майка ми — вярвахте й. Моля ви, на нейно място, доверете ми се сега.
— Беше чест да срещна дъщерята на Мира. Имахме различия, майка ти и аз, и през годините чух ужасни слухове за нея. Но сърцето й беше искрено. В това съм сигурен. В чест на нашето приятелство давам на теб и на брат ти два дни да напуснете града. Капитан Елейба ще надзирава приготовленията и заминаването ви. Муса — кралят поклаща глава, — не се връщай тук отново.