— Измяна, лейтенант Канделан — сопвам се. Небеса, не знае ли каква е цената на подобни думи? Има други стражи тук, които ще отнесат думите му на враговете на Марк. Има роби Книжници, които може да са на служба при Комендантката. И тогава къде ще бъде Ливия? — Всички императори понякога стават… емоционални. Ти не познаваш тежестта на короната. Никога не би могъл да я разбереш. — Това е глупост, но Кървавия гарван трябва да застане до своя император.
Поне докато не го убия.
Болката на Ливия ме удря като удар в стомаха в мига, в който влизам в стаята. Толкова съм наясно с нея — страданието й, болката й. А под това — равномерното, бързо биене на сърцето на детето й, блажено неосъзнато за чудовището, което седи на сантиметри от майка му.
Лицето на сестра ми е пребледняло, а едната й ръка лежи върху корема й. Марк се е разположил на стол до нея, прокарвайки ръка нагоре-надолу по другата й ръка нежно, като любовник.
Но веднага забелязвам, че ръката на Ливи не изглежда нормално. Ъгълът е грешен. Защото Марк я е счупил.
Императорът вдига жълтите си очи към мен. — Изцели я, Кървави гарване — казва той. — Искам да гледам как го правиш.
Не хабя мисъл за това колко мразя този човек. Просто пея песента на Ливия бързо, неспособна да понеса болката й повече. Костите й се срастват, чисти и здрави отново.
— Интересно — казва Марк с мъртвешки глас. — Действа ли върху теб? Например, ако поискам бойния ти чук и ти счупя коленете сега, ще можеш ли да ги изцелиш?
— Не — лъжа гладко, макар вътрешностите ми да се гърчат от отвращение. — Не действа върху мен.
Той накланя глава. — Но ако счупя нейните колене, ти ще можеш да ги изцелиш? С песента си?
Взирам се в него, ужасена.
— Отговори на въпроса, Гарване. Или ще счупя другата й ръка.
— Да — казвам. — Да, ще мога да я изцеля. Но тя е майката на твоето дете…
— Тя е Илустрианска курва, която ми продаде в замяна на жалкия си живот — казва Марк. — Единствената й полза е способността й да носи моя наследник. Щом той се роди, ще я изхвърля… ще… — Внезапността, с която лицето му пребледнява, е поразителна. Той полупроричава, полуписка, пръстите му се свиват като нокти. Поглеждам към вратата, очаквайки Ралий и Фарис да нахлуят при звука на техния император в болка.
Не го правят. Вероятно защото се надяват аз да съм тази, която я причинява.
— Стига! — Той не говори нито на мен, нито на Ливия. — Ти го искаше това. Ти ми каза да го направя. Ти… — Марк сграбчва главата си, а стонът, който излиза от него, е животински.
— Изцели това. — Хваща ръката ми, смачквайки пръстите ми, и я слага грубо на главата си. — Изцели това!
— Аз… аз не…
— Изцели го, или се кълна в небесата, че когато дойде времето, ще изрежа детето си от нея, докато тя още е жива. — Хваща лявата ми ръка и я блъска от другата страна на главата си, забивайки пръстите си в китките ми, докато не изсъскам от болка. Изцели ме.
— Седни. — Никога не съм искала да убия някого толкова много. Изведнъж се чудя дали моето изцеление може да се използва за унищожаване. Мога ли да счупя костите му с песен? Да спра сърцето му?
Небеса, нямам представа как да изцеля счупен човек. Как се лекуват халюцинации? Това ли е единственото, което го измъчва? Страда ли от нещо по-дълбоко? В сърцето му ли е? В ума му?
Всичко, което мога да направя, е да потърся песента му. Първо изследвам сърцето му, но то е силно, стабилно и здраво, сърце, което ще бие дълго време. Обикалям ума му и накрая влизам вътре. Усещането е като да стъпя в отровно блато. Тъмнина. Болка. Ярост. И дълбока, непрестанна празнота. Напомня ми за Готвачката, само че тази тъмнина е различна, по-ранена, докато онова, което живееше в Готвачката, се усещаше като нищо.
Опитвам се да успокоя частите от ума му, които бушуват, но това не прави нищо. Зървам нещо странно познато: мъглява форма — жълти очи, тъмна кожа, тъмна коса, тъжно лице. Той можеше да бъде много повече, ако само правеше каквото му казвам. Закариас?
Думите са прошепнати във въздуха, но не съм сигурна кой ги каза. Небеса, в какво се забърках? Помогни ми, викам в ума си, макар и към кого, не знам. Може би към баща ми. Към майка ми. Не знам какво да правя.
— Спри.
Думата е заповед, не молба, и дори Марк се обръща при звука й. Защото това е глас, който не може да бъде пренебрегнат, дори от владетеля на Воинската империя.
Нощният вестител стои в средата на стаята. Прозорците не са отворени. Нито вратата. От уплашения поглед на Ливия разбирам, че и тя е стресната от внезапното появяване на джина.