— Нищо… — Алистар сграбчва предницата на униформата ми с една ръка и ме придърпва близо. Гласът му е едва повече от предсмъртен хрип. — Нищо… няма нападения… нищо… Гарване… те не са никъде…
Хватката му отслабва и той се строполява на земята, мъртъв.
Проклети небеса. — Върнете се по местата си — казвам на мъжете. — Продължавайте. — Мъжете се разпръскват, с изключение на Декс и Харпър, които гледат с ужас към мъртвия войник.
Навеждам се и изтръгвам куп книжа от скованата ръка на Алистар. Очаквам да са сведения за ефрейтор Фаврус. Вместо това намирам доклади от гарнизоните в северната част — направо от командирите на гарнизоните.
— Каркауните са изчезнали. — Харпър, надничайки през рамото ми, звучи толкова объркан, колкото се чувствам и аз. — Нито едно нападение близо до Тиборум. Нищо в дълбокия север, не и от месеци. Ефрейтор Фаврус е излъгал. Каркауните са били тихи.
— Каркауните никога не са тихи — казвам. — По това време миналата година те завладяваха клановете на Дивите хора. Спряхме ги в Тиборум. Спряхме ги в Навium. Изгубиха флотата си. Има проклет глад в южните им територии и жрец-магьосник, който ги подстрекава към праведен гняв. Те трябваше да тормозят всяко село оттук до морето.
— Виж това, Гарване. — Харпър е претърсил тялото на Алистар и вади друг свитък. — Сигурно го е намерил сред нещата на Фаврус — казва той. — Написан е на шифър.
— Разбий шифъра — отсичам. Нещо не е наред — много не е наред. — Намери ми Фаврус. Смъртта на Алистар не може да е случайност. Ефрейторът е замесен. Изпрати съобщения до северозападните гарнизони. Накарай ги да изпратят разузнавачи да проверят най-близките кланове на Каркауните. Искам да знам къде са, какво правят. Искам отговори до довечера, Харпър. Ако тези копелета планират нападение над Тиборум, градът може да падне. Може вече да е твърде късно. Декс…
Старият ми приятел въздъхва, вече знаейки, че му предстои да се върне на пътя.
— Тръгни на север — казвам. — Провери проходите около Невенес. Може да се опитват да достигнат Делфиниум. Нямат достатъчно хора, за да го задържат, но това не значи, че не са достатъчно глупави, за да опитат.
— Ще изпратя съобщение през барабаните, щом разбера нещо, Гарване.
До вечерта получаваме вести дори от най-отдалечените западни гарнизони. Каркауните напълно са изоставили лагерите си на запад. Пещерите им са празни, животните им за паша са изчезнали, малкото им ниви и градини са запустели. Не е възможно да планират нападение над Тиборум.
Което означава, че се събират някъде другаде. Но къде? И за какво?
Глава 36
Лайя
Муса не дава никакво обяснение, докато напускаме двореца, единственият знак за неговото раздразнение е бързият ритъм на крачките му.
— Извинявай — побутвам го по ребрата, докато се вие през улици, непознати за мен. — Ваше Височество…
— Не сега — изръмжава той. Колкото и да ми се иска да го разпитам, имаме по-голям проблем, а именно как, по дяволите, ще се отървем от капитан Елейба. Маринърката разговаря накратко с краля, преди да ни изведе от тронната зала и оттогава не се е отделяла на повече от крачка от нас. Когато Муса навлиза в квартал, където къщите са нагъсто скупчени, се подготвям да използвам невидимостта си, очаквайки той да нападне нашата придружителка. Но вместо това той просто спира в една алея. — Е? — казва той.
Елейба се прокашля и се обръща към мен. — Негово Величество крал Ирманд благодари за предупреждението ти, Лайя, и желае да те увери, че не приема лековато намесата на феите в неговото владение. Той приема предложението на Дарин от Сера за оръжия и се заклева, че ще осигури подслон за Книжниците в града, докато не бъдат уредени по-постоянни жилища. И желае да получиш това. — Елейба поставя в ръката ми сребърен пръстен с печат, украсен с тризъбец. — Покажи го на който и да е Маринър, и той е длъжен по чест да ти помогне.
Муса се усмихва. — Знаех, че ще го убедиш.
— Но коронната принцеса, тя…
— Крал Ирманд е владетел на Марин от шестдесет години — казва Елейба. — Принцеса Никла… не винаги е била такава, каквато е сега. Кралят няма друг наследник и не желае да я подкопава, като й се противопостави открито. Но той знае какво е най-добро за народа си.
Всичко, което успявам, е да кимна. — Късмет, Лайя от Сера — казва тихо Елейба. — Може би ще се срещнем отново.
— Подгответе града си — казвам, преди да изгубя смелост. Елейба повдига идеално извитите си вежди, а аз продължавам припряно, чувствайки се като идиот, че давам съвети на жена, двайсет години по-възрастна и много по-мъдра от мен. — Вие сте капитан на гвардията. Имате власт. Моля ви, направете каквото можете. И ако имате приятели другаде в Свободните земи, които могат да направят същото, кажете им.