Когато тя отдавна си е отишла, Муса отговаря на неизречения ми въпрос. — Никла и аз избягахме заедно преди десет години — казва той. — Бяхме само малко по-големи от теб, но много по-глупави. Тя имаше по-голям брат, който трябваше да стане крал. Но той умря, тя беше обявена за коронна принцеса и ние се отдалечихме.
Потръпвам от деловия характер на разказа му, десетилетие история в четири изречения.
— Не го споменах по-рано, защото нямаше смисъл. От години сме разделени. Тя взе земите ми, титлите ми, богатството ми…
— Сърцето ти.
Острият смях на Муса отеква от твърдия камък на сградите от двете ни страни.
— И това също — казва той. — Трябва да се преоблечеш и да си вземеш нещата. Кажи довиждане на Дарин. Ще те чакам при източната порта с припаси и информация за моя контакт.
Той сигурно вижда, че ще се опитам да му предложа дума за утеха, защото бързо се стопява в тъмнината. Половин час по-късно съм събрала косата си в дебела плитка и върнах роклята в квартирата на Муса в ковачницата. Дарин седи с Тауре и Зела в двора, разпалвайки нисък огън, докато двете жени нанасят глина по ръбовете на меч.
Той вдига поглед, когато се появявам, и забелязвайки напълнената ми чанта, се извинява.
— Ще съм готов след час — казва, след като му разказвам за аудиенцията ми с краля. — Най-добре кажи на Муса да приготви два коня.
— Книжниците имат нужда от теб, Дарин. А сега и Маринърите имат нужда от теб.
Раменете на Дарин се втвърдяват. — Съгласих се да правя оръжия за Маринърите, преди да разбера, че ще тръгнеш толкова скоро. Те могат да почакат. Няма да остана назад.
— Трябва — казвам. — Аз трябва да се опитам да спра Нощния. Но ако се проваля, нашият народ трябва да може да се бие. Какъв е смисълът от всичко, което ти преживя — всичко, което ние преживяхме — ако не дадем на хората си шанс в битката?
— Където отиваш ти, отивам и аз — казва тихо Дарин. — Това беше обещанието, което си дадохме.
— Това обещание струва ли повече от бъдещето на нашия народ?
— Звучиш като мама.
— Казваш го, сякаш е нещо лошо.
— Това е лошо нещо. Тя постави Съпротивата — нейните хора — над всичко: съпруга си, децата си, самата себе си. Ако знаеше…
Шията ми настръхва. — Ако знаех какво…
Той въздъхва. — Нищо.
— Не — казвам. — Вече си го правил. Знам, че мама не беше съвършена. И чух… слухове, когато бях из града. Но тя не беше това, което принцеса Никла каза за нея. Не беше чудовище.
Дарин захвърля престилката си върху наковалнята и започва да мята инструменти в чувал, упорито отказвайки да говори за мама. — Ще ти трябва някой, който да ти пази гърба, Лайя. Афия не е там, за да го прави, нито пък Елиас. Кой по-добър от брат ти?
— Чу какво каза Муса. Той има някой, който ще ми помогне.
— Знаеш ли кой е? Даде ли ти име? Откъде знаеш, че можеш да се довериш на този човек?
— Не знам, но вярвам на Муса.
— Защо? Едва го познаваш, както едва познаваше Кийнан — извинявай, Нощния крал. Както едва познаваше Мазин…
— Греших за тях. — Гневът ми се надига, но го потискам; той е ядосан, защото е уплашен, и аз добре познавам това чувство. — Но не мисля, че греша за Муса. Дразнещ е и ми лази по нервите, но беше честен. И той — и двамата — имаме магията, Дарин. Няма друг, с когото дори да мога да говоря за това.
— Можеше да говориш с мен.
— След Кауф едва можех да говоря с теб за закуска, камо ли за магия. — Мразя това. Мразя да се карам с него. Част от мен иска да отстъпи. Да го оставя да дойде с мен. Ще бъда по-малко самотна, ще се чувствам по-малко уплашена.
Страхът ти няма значение, Лайя, нито самотата ти. Оцеляването на Книжниците е това, което има значение.
— Ако нещо ми се случи — казвам, — кой ще говори от името на Книжниците? Кой знае истината за плана на Нощния крал? Кой ще се погрижи Маринците да се подготвят, независимо от последствията?
— Проклети небеса, Лайя, спри. — Дарин никога не повишава глас, и аз съм достатъчно изненадана, за да се поколебая. — Идвам с теб. Това е.
Въздъхвам, защото се надявах, че няма да се стигне до това, и все пак подозирах, че може да стане. Брат ми, упорит като слънцето. Сега разбирам защо Елиас остави бележка преди месеци, когато изчезна, вместо да се сбогува. Не защото не го беше грижа. А защото го беше грижа твърде много.
— Просто ще изчезна — казвам. — Няма да можеш да ме последваш.