Той ме огледа. Зад него забелязах движение и разбрах, че не беше сам.
— Кажи на приятелите си да влязат, стига да не са стеснителни — казах аз.
— Така са си добре — каза той. — Ти си ходил при ченгетата, нали, Евтинийке?
— „Евтинийке“? Така ли ме наричате?
— Точно така, Евтинийке.
— Ако ти ме наричаш Евтинийка, аз пък ще те наричам Смрадльо.
От коридора се чу приглушен смях, който беше моментално пресечен. Мъничките очички на Спуки пламнаха и станаха червени като мъниста.
— Значи се правиш на умен…
— Точно така — казах. — Така ставаме двама, нали, Смрадльо? С какво мога да ти помогна?
Бавно и пресилено той разкопча колана си и го завъртя с ръка.
— Как би ти се харесало това в противното ти лице, Евтинийке? — попита той.
Блъснах назад стола си и се изправих с едно движение. Вдигнах портативната пишеща машина.
— Как би ти се харесало това в противното ти лице, Смрадльо? — попитах аз.
Само преди няколко часа се чудех дали ще се изплаша лесно. Сега знаех…
Погледнахме се и тогава, бавно и със същото пресилено движение той отново си закопча колана, и аз също толкова бавно и със същото пресилено движение оставих портативната пишеща машина.
Върнахме се в начална позиция.
— Не се задържай дълго, Евтинийке, — каза той. — Ние не обичаме подлизурковци като теб. Не ходи при ченгетата. Не обичаме подлизурковци, които ходят при ченгетата. — Той подхвърли пакет, увит в мазна кафява хартия на бюрото. — Тъпото лайно не знаело, че е злато — и излезе, като остави вратата отворена.
Стоях и слушах, но те си тръгнаха точно толкова безшумно, колкото бяха дошли. Беше смразяващо преживяване. Те сякаш нарочно се движеха като призраци.
Разтворих пакета и намерих табакерата си, или поточно това, което беше останало от нея. Някой я беше сплескал на тънък пласт злато. Вероятно беше използвал ковашки чук.
Онази нощ, за пръв път след смъртта на Джуди не я сънувах. Вместо това, сънувах две очички, подобни на невестулки, които ми се подиграваха и дълбок, застрашителен глас, който повтаряше: „Не се задържай за дълго, Евтинийке“.
Джени дойде в канцеларията на обяд. През последните часове бях работил усилено върху картотеката и бях стигнал до буквата „з“. Телефонът звънна пет-шест пъти, на всеки път беше жена, която измърморваше, че иска да говори с госпожица Бакстър и затваряше. Бяха дошли три посетителки, всичките парцаливи възрастни жени, които ме зяпаха известно време и след това се оттегляха, като казваха, че търсят госпожица Бакстър. Отправях към тях най-чаровната си усмивка и ги питах дали мога да им помогна, но те побягваха като подплашени плъхове. Около 10:30 часа, докато траках върху пишещата машина, вратата се отвори с трясък и едно хлапе, което веднага разпознах като хлапето, което ми беше откраднало табакерата и ми беше съдрало сакото, ми се облещи и след това избяга. Не си направих труда да го гоня.
Когато Джени пристигна, косата й изглеждаше като че ли всеки момент ще се разпилее, усмивката й не беше така топла, а очите й бяха разтревожени.
— В затвора има големи неприятности — каза тя. — Не искаха да ме пуснат. Една от затворничките побесняла. Двама от пазачите са били ранени.
— Това е ужасно.
Тя седна и ме погледна.
— Да… — направи пауза и след това продължи — всичко наред ли е?
— Разбира се. Няма да познаеш системата, когато намериш време да я погледнеш.
— Някакви неприятности?
— Може и така да се каже. Снощи ме посети един образ — описах й го. — Говори ли ти нещо?
— Това е Спуки Джинкс. — Тя вдигна ръце и ги отпусна безпомощно на скута си. — Този път действа бързо. При Фред се появи след две седмици.
— Фред? Твоят приятел — счетоводителя?
Тя кимна.
— Кажи ми какво се случи — каза тя.
Казах й, но не споменах табакерата. Казах, че Спуки беше дошъл и ми беше казал да не се задържам дълго. Казах й, че и двамата си бяхме разменили заплашителни жестове, след което той си беше отишъл.
— Предупредих те, Лари. Спуки е опасен. По-добре е да напуснеш.
— Как така си останала тук две години? Не се ли е опитвал да те прогони?
— Разбира се, обаче той си има свой особен морален кодекс. Не напада жени и освен това аз му казах, че не може да ме изплаши.
— Мен също не може да ме изплаши.
Тя поклати глава. Кичур коса падна на лицето й. Нетърпеливо тя го забоде на място.
— Не можеш да си позволиш да бъдеш смел в този град, Лари. Не… ако Спуки не те иска тук, трябва да си тръгнеш.
— Сериозно ли говориш?
— Съвсем сериозно… за твое добро. Трябва да си тръгнеш. Аз ще се оправя. Недей да усложняваш нещата. Моля те, върви си.