— Няма да си тръгна. Твоят чичо ме посъветва да сменя обстановката. Съжалявам, че проявявам егоизъм, но се интересувам повече от собствените си проблеми, отколкото от твоите — усмихнах й се. — Откакто съм в този град, не съм мислил за Джуди. Това трябва да е на добро. Ще остана.
— Лари! Може да пострадаш!
— Какво от това? — продължих, нарочно сменяйки темата. — Дойдоха три бабки тук, но не пожелаха да говорят с мен — търсеха теб.
— Моля те, върви си, Лари. Казвам ти, Спуки е опасен.
Погледнах часовника си. Беше дванадесет и четвърт.
— Искам да ям. — изправих се. — Няма да се забавя. Има ли прилично място в този град, където мога да се нахраня? Досега съм живял на хамбургери.
Тя ме погледна с разтревожени очи, след това вдигна ръце в знак на поражение.
— Лари, надявам се, че знаеш какво правиш и в какво се забъркваш.
— Ти каза, че имаш нужда от помощ… и точно това ще получиш. Нека не драматизираме нещата. И така, къде има приличен ресторант?
— Е, добре, щом така искаш — тя се усмихна. — Ресторантът на Луиджи на 3-та улица, след две пресечки в ляво. Не може да се нарече добър, но не е и лош — тогава телефонът започна да звъни и аз я оставих да води обичайните си „да“ и „не“ разговори.
След лошия обяд — месото беше твърдо като гьон — отидох при ченгетата.
На пейката до стената стоеше едно хлапе. Беше на около дванадесет години и имаше синина на окото. Кръв капеше от носа му на пода. Аз го погледнах и то ме погледна. Омразата в очите му наистина си струваше да се види.
Отидох до главния полицай, който все още търкаляше молива си напред-назад, и дишаше тежко през носа си. Той повдигна глава.
— Пак ли ти?
— Да ви спестя неприятностите — казах аз, без да си правя труда да говоря тихо, защото бях сигурен, че хлапето на пейката беше от бандата на Спуки, — получих си табакерата — сложих плоското парче злато на писалището на полицая.
Той погледна това, което беше останало от табакерата, вдигна го, преобърна го в големите си потни ръце и го постави на бюрото.
— Спуки Джинкс ми го върна снощи — казах.
Той се втренчи в унищоженото парче злато.
Аз продължих с безчувствен глас:
— Той каза, че не знаел, че това е злато. Виждаш какво е направил с него.
Той погледна плоския метал с присвити очи, след което изпръхтя:
— Хиляда и петстотин долара, а?
— Да.
— Спуки Джинкс?
— Да.
Той се облегна и бутна шапката си назад. След като ме наблюдава известно време въпросително със свинските си очички, понита:
— Нова жалба ли ще подаваш?
— Необходимо ли е?
Ние се втренчихме един в друг. Почти чувствах как мозъкът му скърца, докато мисли.
— Спуки каза ли, че е откраднал табакерата?
— Не.
Той извади малко циментов прах от лявата си ноздра с малкия си пръст, погледна това, което беше намерил и се избърса в ризата си.
— Имаш ли свидетел, който да е видял как Спуки ти го връща?
— Не.
После скръсти ръце, наведе се напред и ме погледна с презрително съжаление.
— Слушай, негоднико — каза той с дрезгавия си, износен глас, — ако смяташ да оставаш в този проклет град, не подавай жалба.
— Благодаря за съвета… няма да подам жалба — вдигнах остатъците от табакерата и ги сложих в джоба си. — Мислех, че трябва да ви предупредя да не го търсите повече.
Ние се спогледахме и тогава той каза шепнешком:
— Между нас казано, негоднико, ако бях на твое място, щях да се разкарам от този град. Глупаците, които се опитват да помогнат на госпожица Бакстър, не оцеляват дълго и ние с нищо не можем да им помогнем. Между нас казано, разбра ли?
— Този от бандата на Джинкс ли е? — попитах и се обърнах към хлапето, което слушаше и наблюдаваше.
— Точно така.
— Той кърви.
— Да.
— Какво му се е случило?
Той ме погледна, свинските му очички бяха безучастни. Виждах, че го отегчавам.
— Защо си се загрижил, негоднико? Ако това е всичко, което имаш да кажеш, измитай се — и започна отново да търкаля молива си.
Отидох при хлапето.
— Работя за госпожица Бакстър — казах аз. — Моята работа е да помагам. Мога ли да направя нещо за…
Стигнах само до тук. Хлапето се изплю в лицето ми.
Нищо драматично не се случи през следващите шест дни. Джени търчеше напред-назад, оставяше жълти формуляри на бюрото, питаше разтревожено дали съм имал проблеми и отново изхвърчаваше.
Беше ми странно как издържа. Притесняваше ме също това, че не правеше никакви усилия да се оправи.
Печатах нейните доклади, картотекирах ги и продължавах да обновявам данните.
Беше се разчуло, че аз съм официалния помощник, защото старите, сакатите и недъгавите започнаха да се обръщат към мен със своите проблеми. Повечето от тях се опитваха да ме измамят, обаче аз вземах имената и адресите им, пишех кратко обобщение на техните проблеми и им казвах, че ще говоря с Джени. След като разбраха, че не могат да ме измамят, те се настройваха приятелски и през следващите четири дена аз се хванах на тази въдица, докато открих, че заради техните бръщолевеници не бях свършил никаква полезна работа и се наложи да им прекъсвам дърдоренето.