За моя изненада открих, че ми харесваше контакта с този странен свят, който не бях си представял, че съществува. Изненадах се, когато получих писмо от Сидни Фремлин, написано с лилаво мастило, в което той питаше как вървят при мен нещата и кога ще се върна в Парадайс Сити.
Едва след като прочетох писмото осъзнах, че съм забравил Парадайс Сити, Сидни и луксозния магазин с богатите, охранени клиенти. Не виждах смисъл да обяснявам на Сидни какво правех в Лусвил. Ако му кажех, той щеше да се поболее от отчаяние, затова му писах, че мисля за него (знаех, че това ще му повлияе добре), че все още съм доста нервен, че Лусвил ми предоставя смяна на обстановката и че скоро пак ще му пиша. Мислех си, че това ще го успокои за седмица-две.
На шестия ден, обаче, обстановката се промени.
Пристигнах в канцеларията, както обикновено, в 9:00 часа. Намерих вратата отворена. С един поглед разбрах, че бравата е била разбита. Моята цялостна работа от последните шест дни, внимателно напечатаните картони, докладите бяха струпани на купчина на пода и върху тях беше излята разтопена смола. Не можеше и да се помисли за спасителна операция — никой не би могъл да се справи с разтопена смола.
На бюрото бяха изписани с моя червен фулмастер следните думи: „Върви си, Евтинийке“.
Бях изненадан от собствената си реакция. Обикновено човек би се ядосал, отчаял или би приел поражението, но аз не реагирах така. Аз охладнях и една жестокост, която никога не бях усещал преди, ме обля. Погледнах работата, която бях свършил и която беше унищожена от някакъв глупав, ожесточен младеж и приех неговото предизвикателство. „Щом ти правиш това с мен, аз ще правя същото с теб“.
Цяла сутрин чистих бъркотията. Работих бързо, тъй като не исках Джени да узнае какво се бе случило. За щастие беше ден за посещения и тя нямаше да се върне преди 17:00 часа. Купих кутия бензин и почистих смолата от пода. Изхвърлих унищожените доклади и картони.
От време на време идваха стари жени и аз им казвах, че съм твърде зает, за да говоря с тях. Те поглеждаха бъркотията, която почиствах и си отиваха. Една от тях, дебела жена на около седемдесет, спря на вратата и ме наблюдава известно време, докато търках пода.
— Аз ще свърша това, господин Лари — каза тя. — Аз имам повече опит от вас.
Може би злобата в очите ми я изплаши, защото тя си замина.
До 16:00 часа бях почистил всичко. Не обръщах внимание на телефона. Седнах и започнах отново да правя картотеката.
Джени се втурна в кантората около 17:15 часа. Тя изглеждаше изморена и се отпусна в стола срещу моето бюро.
— Всичко наред ли е? — те подуши въздуха. — Бензин? Нещо случило ли се е?
— Малка неприятност… нищо особено — казах аз. — Как мина деня?
— Добре… както обикновено. Хората са започнали да говорят за теб, Лари. Стариците започват да те харесват.
— Това вече е крачка в правилна посока — облегнах се на стола. — Разкажи ми за Спуки. Имаме ли го в картотеката?
Тя се втренчи в мен и застина.
— Не. Защо питаш?
— Имаме ли някаква информация за Спуки? Къде живее?
Тя продължи да ме гледа втренчено. — Защо искаш да знаеш къде живее?
С усилие направих безразлична физиономия.
— Мислех си за него. Чудех се дали бих могъл да се свържа с него, да му вляза под кожата… Искам да кажа, да се сприятеля с него. Как мислиш?
Джени поклати глава.
— Не… в никакъв случай! Никой не може да се сприятели със Спуки. Мислиш погрешно, Лари. — Тя се спря и ме погледна изпитателно.
— Нещо случило ли се е?
— Да се е случило? — усмихнах й се аз. — Само си мислех дали мога да го снася… имам предвид ако говоря с него… но ще те послушам… ти знаеш по-добре… аз не знам.
— Нещо наистина се е случило! Познавам Спуки! Моля те, кажи ми!
— Нищо не се е случило. Проблемът ти, Джени, е, че понякога прекалено драматизираш нещата. — отново й се усмихнах. Тогава изведнъж ме осени една идея. — Ако нямаш какво да нравиш, би ли вечеряла с мен тази вечер?
Очите й се уголемиха.
— Вечеря? С удоволствие.
По израза на лицето й се досетих, че това беше най-вероятно първата й покана за вечеря, откакто бе дошла в този забравен от Бога град.