И така, говорейки за Сидни Фремлин, позволете ми да го опиша. Той беше висок, слаб, с дълга руса коса, а на възраст можеше да бъде от тридесет до петдесет години. Всички харесваха Сидни, той притежаваше поразителна топлина и излъчване.
Той познаваше изобразителното изкуство и имаше дарба за моделиране на необикновени бижута. Неговият партнъор, Том Лус, се грижеше за финансовата страна на бизнеса. Лус не можеше да различи диамант от скален кристал, обаче знаеше как да умножава парите. Двамата се считаха за богати хора, а да те смятат за богат в Парадайс Сити означаваше да те поставят в числото на „големите пари“. Докато Люс, петдесет годишен, набит, с лице на булдог, оставаше зад кулисите, Сидни се суетеше из приемната, когато не моделираше нещо в кабинета си. Оставях повечето стари дами на него. Те го обожаваха, но богатите млади хора, заможните бизнесмени, които търсеха специални подаръци и тези, които искаха бижута, оставени от бабите им, да бъдат поправени или оценени, идваха при мен.
Хомосексуалистите са странни животни, но аз се разбирам с тях. Открих, че често те имат много повече таланти, че са по-добри и по-лоялни от средните хетеросексуалисти, с които се движех в една среда в този пищен град. Разбира се, медалът имаше и обратна страна, която мразех — тяхната ревност, експлозивния им темперамент, тяхната язвителност и тяхната злоба, която беше по-силна и от женската. Сидни притежаваше всички плюсове и минуси на средния хомосексуалист. Харесвах го — разбирахме се чудесно.
С грим, размазан от сълзи, с очи, пълни с отчаяние, с треперещ глас, Сидни ми съобщи внимателно лошата новина. Джуди беше починала на операционната маса.
Аз съм имал късмет, каза той — сътресение и лоша рана на челото, но след няколко дни съм щял да бъда „здрав и прав“.
Така се изрази той: „Здрав и прав“. Така си говореше. Бил е в английско училище, докато не го изритали за опит да прелъсти учителя си по физическо възпитание.
Оставих го да ме оплаква, без обаче аз да се оплаквам. Тъй като се бях влюбил в Джуди и правех планове да живея с нея за вечни времена, аз бях създал в себе си една мечта за щастие. Знаех, че тази мечта е крехка — всички мечти за продължително щастие на този свят, в който живеем водят до несигурност, но аз мислех и се надявах, че моята ще издържи известно време. Когато ми каза, че Джуди е мъртва, почувствах как моя желан разноцветен свят стана черно-бял.
За три дни бях отново на крака, но не „здрав и прав“. Погребението беше доста мъчително. Всички членове на Кънтри клуба дойдоха. Майката и бащата на Джуди пристигнаха от Ню Йорк. Не си спомням много за тях, освен че ми се сториха добри хора. Майката на Джуди много приличаше на дъщеря си и това ме разстрои. Отдъхнах си, когато се прибрах в апартамента. Сидни беше плътно до мен и аз се молех на бога да се махне, но той остана и мога да кажа, че може би с това ми е помогнал. Най-накрая към 22:00 часа той се изправи на елегантните би крака и каза, че си отива у дома.
— Почини си един месец, Лари — каза той — поиграй голф. Предприеми пътешествие. Съвземи се. Никога не ще я замениш, но трябва да живееш своя живот… така че предприеми пътешествие и се върни при нас и работи — като луд.
— Ще се върна утре и ще работя като луд — казах аз — и благодаря за всичко.
— Не те искам на работа утре! — той дори тропна с крак. — Искам те след един месец… това е заповед!
— Глупости! Искам да работя и ще работя! До утре.
За мен това имаше смисъл. Как можех да играя голф, след като Джуди беше в мислите ми? Нямаше да ме е грижа дори и да направех 110 удара. По време на краткия ми престой в клиниката бях намислил всичко.
Мечтата ми беше разрушена и тя не можеше да се сглоби отново. Колкото по-бързо се върнех към продажбата на диаманти, толкова по-добре щеше да бъде за мен. Бях прекалено чувствителен. Такива неща не се случват постоянно, си казвах аз. Хората, които обичаме, умират. Хората, които правят планове, строят въздушни кули й дори казват на търговците на недвижими имоти, че ще закупят ранчо, откриват че нещата се провалят и плановете им се разпадат. Случва се всеки ден, си казвах аз. Така че, кой бях аз, че да се самосъжалявам? Бях намерил своето момиче, бяхме правили планове и сега тя беше мъртва. Аз бях на тридесет и осем години. С малко късмет имах още тридесет и осем години живот пред себе си. Казах си, че трябва да се заема с работата си и може би по-късно да намеря друга като Джуди и да се оженя.
В подсъзнанието си усещах, че това бяха глупости. Никой не можеше да замени Джуди. Тя беше моята избраница и оттук нататък щях да сравнявам всяко друго момиче с нея, а това, както ми беше известно, щеше да ги осакатява.