Както и да е, върнах се в приемната с парче анкерпласт, което закриваше раната на челото ми. Опитах се да се държа така, сякаш нищо не се бе случило. Всички се опитваха да се държат така, сякаш нищо не се беше случило. Моите приятели — а аз имах много приятели — стискаха ръката ми малко по-дълго от обикновеното, когато се поздравявахме. Те бяха ужасно тактични, отчаяно се опитваха да се държат така, сякаш Джуди никога не е съществувала. Най-трудно се справях с клиентите си. Те разговаряха с мен с приглушени гласове, без да ме гледат и се надпреварваха да купуват това, което им предлагах, вместо да се пазарят жизнерадостно, както обикновено правеха.
Сидни се суетеше около мен. Той изглежда беше твърдо решен непрекъснато да ангажира ума ми. Постоянно долиташе от кабинета си с модели, искаше моето мнение — нещо, което никога не е правил — привидно, се вслушваше в думите ми, след което отново отлиташе обратно в кабинета си, за да долети отново след час-два.
Втори по авторитет в приемната беше Тери Мелвил, който бе чиракувал при Картие в Лондон и притежаваше внушителни енциклопедични знания за търговията с бижута. Беше пет години по-млад от мен, дребен, слаб хомосексуалист с дълга, боядисана в сребристо коса, тъмносини очи, остри ноздри и устни като цепнатини. Преди време Сидни се влюбил в него и го довел в Парадайс Сити, но вече му беше омръзнал. Тери ме мразеше, аз него също. Той ме мразеше, заради моите познания, а аз го мразех заради неговата ревност, неговите долни опити да ми отнеме ценна клиентела и заради неговата яростна злоба. Той ме мразеше, защото не бях педераст, а Сидни въпреки това правеше много за мен. Със Сидни постоянно се караха. Ако не беше умението на Тери, а също и факта, че той може би знаеше нещичко за Сидни, то сигурен съм, че Сидни щеше да го изхвърли отдавна.
Когато пристигнах няколко минути след като Сам Гоубъл, нощният пазач, беше отворил магазина, Теди, който беше вече на бюрото си, дойде при мен.
— Съжалявам за случилото се, Лари, — каза той. — Можело е да бъде и по-лошо — можело е и ти да загинеш.
В очите му имаше злобно, злорадо изражение, което събуди у мен желанието да го ударя. Усещах, че той се радваше на това, което ми се беше случило.
Кимнах и отминавайки го, отидох до бюрото си. Джейн Барлоу, моята секретарка, пълна, изискана, наближаваща четиридесет и петте, дойде при мен и ми предаде пощата. Погледнахме се. Тъгата в очите й и опитите й да се усмихне ме трогнаха. Докоснах ръката й.
— Случва се, Джейн, — казах аз — не казвай нищо… няма какво да се каже… благодаря за цветята.
Сидни, който се суетеше около мен, приглушените гласове на клиентите и Тери, който ме гледаше злорадо от бюрото си, направиха деня тежък, но аз го понесох.
Сидни искаше да вечеряме заедно, но аз отказах. Трябваше рано или късно да застана лице в лице със самотата и колкото по-рано, толкова по-добре. Предпоследните два месеца Джуди и аз вечеряхме заедно в моето или в нейното жилище. Сега това беше вече свършило. Чудех се дали да не отида в Кънтри клуба, но реших, че не можех да понеса тихото съжаление, така че купих един сандвич и останах сам в апартамента си с мисълта за Джуди. Не много разумно решение, но този първи ден беше тежък. Казвах си, че след три-четири дена живота ми ще се оправи… но не се получи така.
При катастрофата се беше разрушило нещо повече от моята мечта-щастие. Не се опитвам да търся оправдание. Казвам ви това, което ми каза психиатъра. Вярвах, че мога да преодолея това, но освен отнесената ми мечта беше увреден и ума ми. Открихме това по-късно и психиатърът каза, че увреждането обяснява начина, по който бях започнал да се държа.
Няма смисъл да се задълбочавам в подробности. Истината беше, че през следващите три седмици аз западах умствено и физически. Започнах да губя интерес към нещата, които до момента бяха част от моя живот — работата ми, голфа, скуоша, дрехите ми, срещите ми с хора и дори парите.
Най-сериозният проблем, разбира се, беше моята работа. Започнах да правя грешки — отначало малки пропуски, после, с течение на дните, големи пропуски. Открих, че не ме е грижа дали Джон иска платинена табакера с рубинени инициали за новата си любовница. Доставих му табакерата, но забравих за инициалите. Забравих също, че госпожа Ван Слай беше поръчала златен часовник с календар за своя малък племенник-чудо и му изпратих часовника без календара. Тя нахлу в магазина като галеон с издути платна и наруга Сидни, който едва не избухна в сълзи. Това са само малки примери за пропуските, които допусках. За три седмици направих доста подобни грешки — наречете го липса на концентрация, наречете го както щете, но Сидни понесе ударите, а Тери злорадстваше.