И така, аз отидох при д-р-Мелиш.
Както се изрази Сидни, това беше най-малкото, което можех да направя, но аз нямах доверие на Мелиш, докато не се срещнах с него. Той беше дребен, слаб, плешив с проницателен поглед. Сидни беше разговарял с него, така че той беше запознат с моя живот, с Джуди и с моето състояние.
Няма да изпадам в подробности. Направихме три сеанса с него и той стигна до своето заключение.
А то беше, че имах нужда от коренна промяна на обстановката. Трябваше да се махна от Парадайс Сити най-малко за три месеца.
— Доколкото знам, не сте карали кола след катастрофата — каза той, докато си лъскаше очилата. — Трябва да си купите кола и да я карате. Вашият проблем е, че си въобразявате, че сте единствен в страданието си. — Той вдигна ръка, когато аз понечих да се възпротивя.
— Знам, че няма да признаете това, но то си остава ваш проблем. Препоръчвам-ви да общувате с хора, които имат по-големи проблеми. По този начин вие ще можете да осъзнаете истинската величина на вашия. Имам племенница, която живее в Лусвил. Тя се занимава със социални грижи и има нужди от неплатени помощници. Моят съвет към вас е да отидете в Лусвил и да работите при племенницата ми. Аз вече говорих с нея. Ще бъда откровен. Когато й казах за вас, тя ми отвърна, че няма нужда от неуравновесени хора. Тя има огромна нужда от помощ и ако ще трябва да се занимава и с вашите трудности, тогава не ви иска. Казах й, че ще й помагате и няма да създавате проблеми. Трябваше ми доста време, за да я убедя и сега всичко е във ваши ръце.
Аз поклатих глава.
— Ще бъда толкова полезен на вашата племенница, колкото дупка в главата — казах аз. — Не… това е глупава идея. Аз ще си намеря нещо друго. Добре, ще се махна за три месеца. Ще…
Той повъртя очилата си с пръсти.
— Моята племенница има нужда от помощ — каза той, взирайки се в мен. — Не искаш ли да помагаш на хората или може би си решил, че хората трябва да продължават да ти помагат?
На това не можех с нищо да отвърна.
Какво щях да загубя? Сидни щеше да ми плаща, докато се опитвах да се възстановя. Щях да се отърва от приемната с приглушените състрадателни гласове и злорадата усмивка на Тери. Изглежда това наистина беше добра идея. Поне беше нещо ново, а аз копнеех за нещо ново.
— Но аз не разбирам нищо от благотворителна работа. Ще нося повече вреди, отколкото полза — казах плахо.
Мелиш погледна часовника си. Разбрах, че вече мислеше за следващия си пациент.
— Щом племенницата ми казва, че ще й бъдете от полза, значи, че ще й бъдете от полза — каза той търпеливо. — Защо не опитате?
Защо не? Вдигнах рамене и казах, че ще замина за Лусвил.
Първата ми стъпка беше да купя Буик с гюрук. Трябваше ми много воля, за да шофирам до апартамента си. Когато паркирах, бях вече плувнал в пот. Останах зад волана цели пет минути, след което си наложих да запаля колата и да потегля по натоварената главна улица, по крайбрежния булевард, пак по главната улица и обратно в къщи. Когато отново паркирах, вече не бях изпотен.
Сидни дойде да ме изпрати.
— След три месеца, Лари — каза той като ми стисна ръката, — ще се върнеш и все още ще бъдеш най-добрия в диамантения бизнес. Желая ти успех и Бог да те благослови.
И така, с куфар, пълен с дрехи и без увереност в бъдещето, отпътувах за Лусвил.
Д-р Мелиш наистина можеше да се похвали със смяната на обстановката, която ми препоръча.
Лусвил, който беше на петстотин мили северно от Парадайс Сити, се оказа голям, разпръснат индустриален град, който беше непрекъснато обвит в смог. Основната му индустрия беше варовика. Варовикът, в случай че не знаете, се използва за добив на вар, цимент, и строителни материали. Това е водещата индустрия на Флорида.
Шофирах бавно и стигнах до Лусвил за два дни. Открих, че съм станал нервен шофьор и потрепервах при всяко разминаване с кола. Въпреки това не спрях и след като прекарах една нощ в кошмарен мотел, най-после пристигнах в Лусвил към 11:00 часа изтощен и изнервен.
Като стигнах покрайнините на града, циментов прах започна да покрива колата ми и аз се почувствах мръсен и лепкав. Циментовият прах покри колата. Нямаше слънце. Дори и най-силното слънце не би могло да проникне през завесата от смог и цимент, която беше покрила града. От двете страни на магистралата, която водеше до центъра на града, се редяха огромни варовикови заводи, а шумът, който издаваха каменоломните, наподобяваше далечен тътен.