Тя драскаше върху някаква жълта бланка, когато влязох в малката стая. Вдигна глава и ме погледна.
Стоях до вратата, несигурен в себе си и се чудех какво по дяволите търсех тук.
— Лари Кар? — гласът й беше дълбок и плътен. — Влезте.
Когато влязох, телефонът звънна. Тя ми посочи свободния стол и вдигна слушалката. Нейните отговори, състоящи се от „да“ и „не“ бяха стегнати и безлични. Тя изглежда, владееше умението да скъсява дългите разговори, в случай, че се наложеше.
Най-накрая затвори слушалката, прокара молива през косата си и се усмихна. Тази усмивка я преобрази. Беше прекрасна, открита усмивка, пълна с топлина и приятелство.
— Извинете. Това чудо никога не спира да звъни. Значи искате да ми помогнете?
Седнах.
— Стига да мога — чудех се дали наистина мислех това, което казах.
— Но не и в тези красиви дрехи.
Насилих се да се усмихна.
— Не, но не ме обвинявайте. Чичо ви не ме предупреди.
Тя кимна.
— Чичо е чудесен човек, но не се занимава с подробности — тя се облегна и ме загледа. — Той ми каза за вас. Ще бъда откровена. Зная за вашия проблем и съжалявам за това, което се е случило, но то не ме интересува, защото имам стотици свои проблеми. Чичо Хенри ми каза, че вие искате да се оправите, но това е ваш проблем и според мен зависи само от вас. — Тя поста-ви ръцете си на мръсното писалище и ми се усмихна. — Моля ви да разберете. В този ужасен град има много работа за вършене и голяма нужда от помощ. Аз имам нужда от помощ и нямам време за съчувствие.
— Тук съм, за да помогна, — не можех да скрия своята неприязън. С кого си въобразяваше, че разговаря? — С какво мога да ви бъда полезен?
— Само да можех да повярвам, че наистина сте тук, за да помогнете — каза тя.
— Казвам ви. Тук съм, за да помогна. Така че какво да правя?
Тя извади от един шкаф смачкан пакет цигари и ми ти предложи.
Аз извадих златната табакера, която Сидни ми беше подарил за миналия рожден ден. Беше много специална. Сидни беше похарчил хиляда и петстотин долара за нея. Гордеех се с тази табакера. Тя беше като символ на общественото ми положение. Дори и някои от моите клиенти се, заглеждаха в нея.
— Вземете от моите — казах аз.
Тя погледна към лъскавата табакера и после към мен.
— Това злато ли е?
— Това ли? — преобърнах го в ръцете си така, че тя да може да я види отвсякъде. — Ами да.
— Но това не е ли много скъпо?
Почувствах още по-силно грапавината на циментовия прах около врата си.
— Беше ми подарена… хиляда и петстотин долара — предложих й. Искаш ли да изпушиш една от моите? — Не, благодаря.
Тя взе една цигара от смачкания си пакет и отмести погледа си от моята табакера.
— Внимавайте с това, — продължи тя. — Може да ви го откраднат.
— Тук крадат ли?
Тя кимна и прие огънчето от златната ми запалка, която беше подарък от един клиент.
— Хиляда и петстотин долара? С толкова пари бих могла да снабдя с храна за един месец десет от моите семейства.
— Ти помагаш на десет семейства? — Поставих табакерата в задния си джоб. — Наистина ли?
— Помагам на две хиляди петстотин двадесет и две семейства — каза тя тихо. Отвори един шкаф в разбитото си бюро и извади оттам скица на Лусвил. Постави я върху бюрото, за да мога и аз да я виждам. Скицата беше разделена на пет части с фулмастер — всяка част беше номерирана от едно до пет.
— Трябва да знаеш с какво се захващаш — продължи тя — нека да ти обясня.
Каза ми, че има четирима доброволци като нея в града — всичките професионалисти. Всеки от тях трябвало да се грижи за една част от града, а на нея се паднала най-мръсната. Тя вдигна поглед и се усмихна.
— Никой друг не я пожела, така че аз я взех. Тук съм от две години. Работата ми е да помагам на тези, които наистина се нуждаят от помощ. Имам фонд, от който мога да тегля средства, но той е напълно неадекватен. Посещавам хората. Правя доклади. Докладите трябва да бъдат съкратени и картотекирани.
Тя посочи пета част на скицата.
— Това е моя терен. Най-лошата част на града — близо четири хиляди души, включително и деца, които веднъж навършили седем години, вече престават да бъдат деца. Тук… — нейният молив се плъзна но скицата и от пета част на града стигна до извънградската зона — се намира Флоридският женски затвор. Много тежък затвор. Трудни затворници и трудни условия. Повечето от затворниците са с дълги присъди, а много от тях са безнадеждни престъпници. До преди три месеца посещенията са били забранени, но най-после успях да ги убедя, че мога да бъда от помощ.