— Скъпи… къде си? — измърка тя и отново заспа.
Чух Спуки да вика — Вън! — Вратата отгоре се отвори с трясък: чу се тътен.
— Вземи си боклуците! — друг тътен, след което вратата се затръшна.
По това време вече бях излязъл в коридора. Затворих тихо вратата на Сейди, след това хукнах надолу по стълбите до входната врата. Застанах прилепен до стената в тъмнината и заслушах. Pea тръгна надолу по стълбите. Чух я да мърмори — Копеле… Копеле.
След това видях силуета й, докато тя тръгна пипнешком към мен.
— Успокой се скъпа — казах аз тихо. — Минава ченге.
Тя се закова и притаи дъх. Втренчи се в мен.
— Ти пък кой си?
— Като теб… опитвам се да се прикрия — казах аз.
Тя се отпусна на стената до мен. Чувствах миризмата на уиски в дъха й.
— Да се прикриеш? Какво имаш предвид? — думите й бяха заваляни. Беше се натряскала.
— Чух за теб. Искаш ли заедно да бягаме, скъпа? Имам кола. Знам едно място извън града, което е безопасно.
Тя се свлече на пода.
— Господи! Пияна съм! — в гласа й имаше нотка на отчаяние. — Искам да умра!
Но не тук, помислих си аз. Изстрелът на пистолета щеше да ми причини неприятности. Трябваше да я изведа навън, преди да я застрелям.
— Хайде, скъпа — казах аз, хванах я за ръката и я изправих на крака. — Да тръгваме.
Тя се облегна на мен.
— Кой си ти? He те виждам. Кой, по дяволите, си ти?
— Хайде… да тръгваме.
Свлякох я надолу по стълбите на пустата улица. Тя се препъваше и трябваше да я придържам. Под светлината на уличната лампа тя се дръпна от мен и се спогледахме. Едва я познах. Ужасно се беше състарила. В червената й коса имаше бели кичури. Изумрудено зелените й очи светеха така, като че ли в тях имаше лампички. Тя беше изтощена. Pea преплете крака, докато се взираше в мен.
Беше облечена в кървавочервения костюм и носеше претъпкан сак на рамо.
— Здрасти, Перуко, — каза тя. — Имаш ли коса под перуката?
— Хайде, скъпа — казах аз. — Колата ми е паркирана малко по-нагоре. Хайде да се махаме.
Тя ме погледна пиянски. Лъскавата перука, гъстата ми брада, мръсните ми дрехи сякаш й вдъхваха доверие.
— Ти също ли бягаш?
— Ще ти кажа Да тръгваме.
Тя се засмя: ужасен, истеричен пиянски смях.
— Брат ми е мъртъв — каза тя. Единственият кучи син, който ме разбираше. Ченгетата го убиха.
Хванах ръката й.
— Хайде да се махаме.
Тя тръгна с мен. Беше толкова пияна, че щеше да падне по лице, ако не я поддържах.
Заклатушкахме се по пустата улица към мястото, където бях паркирал Шевито. Като отключих вратата тя се облегна на колата и впери очи в мен.
— Не съм ли те виждала преди, Перуко?
— За какво те гонят ченгетата? — запитах аз и седнах зад волана.
— Теб какво те интересува?
— Правилно… влизаш или оставаш?
Тя отвори вратата и се строполи на седалката. Трябваше да се пресегна, за да тръшна вратата.
— Къде отиваме, Перуко?
— Не знам ти къде отиваш, но знам аз къде отивам. Отивам към крайбрежието. Брат ми има лодка. Той ще ме заведе в Хавана.
— Хавана? — тя притисна ръце към лицето си. — И аз искам да отида там.
— Добре… имаш ли някакви пари?
Тя тупна голямата си чанта.
— Тук са. Хайде, Перуко, да мърдаме.
Когато навлязохме в Тампами Трейл на път за Неапол тя заспа.
Часът беше 4:00. След час щеше да съмне. Широката магистрала беше пуста. От двете страни имаше гъсти кипарисови гори и борови дървета.
Погледнах я Главата й беше облегната на прозореца, очите й затворени. Трябваше само да намаля скоростта, да спра колата, да извадя 38-милиметровия от джоба си, да я застрелям, да отворя вратата, да бутна тялото й на пътя и да потегля. Нямаше нищо сложно. Малко преди Наполи щях да хвърля перуката, колата и да хвана автобус за Сарасота. Там щях да си купя нови дрехи, да обръсна брадата си и да се отправя с автобус към Форт Пиърс. От там, с автобус щях да се върна в Литъл Джаксън, където бях сложил Буика в гараж. След това щях да се върна в Парадайс Сити: свободен и в безопасност.
Планът мина пред очите ми: беше толкова лесно. Бях си представял, че да се отърва от Pea щеше да бъде невероятно опасно, но тя беше тук унесена в пиянски сън и изцяло на мое разположение. Трябваше само да насоча пистолета към нея и да натисна спусъка.
Хвърлих поглед в огледалото. Дългата магистрала беше тъмна: нямаше и следа от приближаващи се фарове. Внимателно отпуснах педала на газта. Колата започна да губи скорост, след което бавно спря в тъмната сянка на едно дъбово дърво и аз изключих от скорост. Вдигнах ръчната спирачка.