Погледнах Pea, но тя все още спеше, след това сложих ръката си отзад и пръстите ми се затвориха около дръжката на 38-милиметровия. Бавно извадих пистолета и спуснах предпазителя.
Вдигнах пистолета и го насочих към главата й, сложих пръст на спусъка, но стигнах само до тук.
Стоях и я гледах с пистолет, насочен към нея и в отчаянието си разбрах, че не можех да дръпна спусъка. Не можех да я убия хладнокръвно. В онзи критичен момент бях убил Фел, но просто не ми беше в кръвта да убия спяща жена.
Очите на Pea изведнъж се отвориха.
— Давай, Дари Кар, — каза тя. — Докажи на себе си, че ти стиска. Хайде… убий ме!
Ярките светлини на приближаващ се камион осветиха интериора на Шавролета. Видях Pea съвсем ясно. Господи! Изглеждаше ужасно! Моята страст към нея ми приличаше сега, когато я гледах, като някакъв отвратителен еротичен кошмар. Тя се беше свила в ъгъла, очите й потъмнели, тънките и устни изкривени в присмехулна усмивка и тя изглеждаше обезумяла.
— Хайде… убий ме! — повтори тя.
Камионът изръмжа покрай нас, разтърсвайки Шевито. През ума ми мина мисъл, която ме накара да потреперя, че ако я бях убил, камиона щеше да мине точно, когато изхвърлях тялото на пътя.
Оставих пистолета да падне от ръката ми. Той падна на седалката между нас. Знаех, че това беше края за мен и изведнъж разбрах, че вече не ме беше грижа.
— Какво има, Евтинийке? — попита тя. — Всичко беше планирал, нали? Не ти ли стиска вече? Да не би да си помислил, че няма да те позная, дори и в онази отвратителна перука?
Вперих очи в нея и чувствах, че я мразя. Тя ме отблъскваше като прокажена.
— Ще ти кажа това, което и приятелчето ти каза: „Изчезвай“ — казах аз. — Изчезвай от колата ми.
Тя се втренчи в мен.
— Не се вълнувай. Огърлицата е в мен… ти и аз все още можем да се справим. — Опипа чантата си, отвори я и извади кожената кутия. — Виж… в мен е! Един милион долара! Ти каза, че можеш да я продадеш! Заедно можем да отидем в Хавана Можем да започнем нов живот заедно.
Заедно? С нея? Потръпнах.
— Да я продам? Да живея с теб? — казах аз. — Не бих живял с теб дори и да беше последната жива курва на света! Тази огърлица не струва и пукната пара… фалшива е.
Тя настръхна и се наведе напред. Зелените й очи искряха от лудост.
— Лъжеш!
— Стъклена имитация е, бедна глупачке — казах аз. — Да не си въобразяваш, че ще позволя на теб и видиотения ти брат да си заминете с един милион долара в диаманти?
Тя пое остро дъх.
Очаквах да изпадне в убийствена ярост, но това, което й казах изглежда я съкруши.
— Предупредих го глупака — каза тя, а отчасти и на себе си. — Знаех, че си змия от момента, в който те видях, но той не ме послуша. — Все повтаряше „Тоя е мой човек“, но аз знаех — тя се отпусна назад. — Е, добре, господин Евтин Кар, значи ти побеждаваш. Ако ме хванат ще ме затворят завинаги. Вече съм прекарала осем години в затвора. Знам какво означава… ти не знаеш. Фел също не знаеше. Той е щастлив, че е мъртъв.
Не можех повече да я гледам.
— Разкарай се! — казах аз. — Когато те намерят, говори колкото искаш. Вече не ме е грижа. Излизай и се разкарай!
Тя сякаш не ме чу.
— Две седмици стоях затворена в онази воняща бърлога — каза тя. — Две седмици! И всяка минута очаквах ченгетата да дойдат да ме приберат. Господи! Как ми се иска да пийна нещо! — тя притисна ръце до лицето си. Гледах я и не чувствах никакво съжаление. Исках да се отърва от нея, да се махна, да се върна в Парадайс Сити и да чакам полицията да дойде да ме прибере.
— Изчезвай! — извиках й аз. — Ти си прогнила. Дори и вонящо и безмозъчно влечуго като Спуки не те иска! Върви по дяволите!
— Фел беше единственият, който не можеше да живее без мен — каза тя. — След това той избяга, когато се нажежиха нещата… попика се от страх — тя се изхили. — Е, явно това е края на последното действие за мен… чудя се какво ли означава да си мъртъв.
След това видях моя пистолет в ръката й.
— Пусни го! — извиках.
— Сбогом, Евтинийке… и твоето време ще дойде. — Като се спуснах към нея тя ме отблъсна, вдигна пистолета, насочи го към главата си и дръпна спусъка.
Светлината ме ослепи, а трясъкът ме оглуши. Почувствах влажна каша по лицето си и потрепервайки се хвърлих вън от колата. Стоях и треперех, и бършех лицето си с кърпа, а през отворената врата се извиваше тънка струйка дим.
Сержант О’Халоран стоеше зад бюрото си и търкаляше молива по писалището.
На пейката до стената стояха петима от бандата на Спуки: хлапета между десет и петнадесет години, унили, мръсни и облечени в своята униформа от черни ризи и дънки.
Аз предизвиках силно вълнение сред тези хлапета, когато двама полицаи ме бутнаха в стаята за разпити и това беше напълно понятно. С моята лъскава перука, с кръвта на Pea върху ризата ми, със синина на челюстта, където един от полицаите ме беше ударил и белезници на китките бих предизвикал вълнение навсякъде.