Хлапетата веднага се разшушукаха и О’Халоран се наведе напред и изрева:
— Тихо, копелета такива! Изпълнявайте, иначе ще дойда там!
Чувствах се отново в началото.
Единият от полицаите излезе напред и започна да говори с О’Халоран. Дочух малко от това, което каза: „Тампами Трейл… застреляна… пистолет в ръката му…“ Като сниши глас той продължи да говори и О’Халоран записа всичко.
Знаех, че ме арестуваше за убийството на Pea, но не ме беше грижа. Вече нищо не ме беше грижа. По време на дългия път до Лусвил имах достатъчно време да мисля. Самоубийството на Pea ме върна в състоянието, в което бях преди катастрофата, която уби Джуди Сега виждах себе си такъв, какъвто бях. Тази подсъзнателна алчност, която вероятно винаги ме е съпътствала беше изплувала на повърхността. Заради тази алчност бях причинил смъртта на Сидни. Заради тази алчност бях убил Фел Морган. Спомних си момента, в който бях хванал крачолите му и го бях изтласкал в небитието.
Този момент, докато ме караха обратно в Лусвил, беше моя момент на откровение.
Най-накрая, О’Халоран свърши с писането и ме повика с пръст. Не помръднах. Гледах втренчено в него, докато полицаят, който ме пазеше, ме побутна напред.
— Вашето име? — попита О’Халоран със своя износен дрезгав глас.
— Лорънс „Хиляда и петстотин долара“ Кар — казах аз.
Той се наведе напред, малките му свински очички бяха широко отворени, след което ме разпозна.
— Свали тази проклета перука — каза той на полицая, който дръпна перуката от главата ми и я остави на бюрото.
О’Халоран пое дъх дълбоко и бавно, след което ме погледна каза:
— Имаш ли какво да кажеш, но внимавай, каквото и да кажеш може да се използва срещу теб.
— На нея й беше омръзнал животът, както и на мен — казах аз. — Тя искаше да умре и аз я застрелях.
Той изсумтя, след това се облегна и махна на полицая — Този е откачил? Заведи го в „Убийства“.
Така че бях отведен в отдел „Убийства“. Главният лейтенант беше малък, беловлас мъж със стоманеносини очи, червено лице и агресивни челюсти.
Той задаваше много въпроси, но до този момент вече не бях в настроение да говоря Стоях мълчаливо, гледах надолу в пода и дори когато ме удари по лицето не казах нищо Така че, най-накрая, ме сложиха в килия.
Стоях и се мразех, защото бях причинил смъртта на човек, който беше направил толкова много за мен и който ми беше оставил всичкото си богатство.
Донесоха ми ядене, което не докоснах.
По-късно, О’Халоран влезе в килията и с палци в колана ме загледа.
— Затънал си до гуша, копеле — каза той с изненадващо мек глас — За какво трябваше да млъкваш? Има време… разкажи ми какво се случи.
Погледнах го в очите.
— Аз я убих — казах аз. — Останалото оставям на вас.
О’Халоран се почеса под дясната мишница.
— Лейтенантът иска да знае, дали ще направите признание — той премести шапката си на темето. — Слушай, копеле, ако бях на твое място щях да правя това, което ми кажеха.
Виждах, че беше разтревожен.
— Защо? — попитах го аз.
Той свали шапката си, погледна я, след това я пляска върху главата си.
— Между нас казано, мисля, че си смахнат и не вярвам, че ри я убил. Затова мисля, че трябва да стоиш мирно, да си държиш устата затворена и да чакаш адвоката си.
— Мислите, че съм откачен?
Той кимна.
— Да… през цялото време. Откакто за пръв път дойде в този град. Сега се вслушай в съвета ми. Стой мирно. Обадили сме се в Парадайс Сити. Партньорът ти Том Лус ще доведе добър адвокат. Те ще оправят всичко това. Стой мирно.
Последното, което исках беше Том Лус да ме измъкне от тази каша.
— Кажете на лейтенанта, че съм готов да направя изявление.
О’Халоран се премести от един крак на друг.
— Виж какво, човече, може да си смахнат, но в теб има нещо, което ми допада — той се наведе напред, сниши глас и продължи. — Не осъзнаваш в какво си се забъркал. Виж… дай да се обадим на госпожица Бакстър и да й кажем… тя ще ти помогне. Какво ще кажеш?
Джени?
Сега виждах, че Джени беше тръгнала по пътя на Джуди… един прекрасен спомен, един сън, но вече не за мен.
— Кажете на лейтенанта, че ще направя изявление — казах аз.
О’Халоран изтри потта от лицето си с опакото на ръката.
— Можеш да си навлечеш петнадесет години — каза той и аз видях, че наистина беше разтревожен. — Дори и да те признаят за откачен, няма да се измъкнеш с по-малко от десет.