Телефонът звънна и тя отново проведе обичания „не“ и „да“ разговор и свали слушалката.
— Позволено ми е да си взема един неплатен помощник — продължи тя, така, сякаш телефонният разговор не беше се състоял. — Твоята работа ще бъде да поддържаш картотеката, да отговаряш на телефона, да се справяш със спешните случаи, докато мога да ги поема аз, да печаташ на машина докладите, стига да можеш да четеш ужасния ми почерк. В същност ще трябва да удържаш положението докато аз не съм на това бюро.
Размърдах се в неудобния стол. Какво по дяволите си е въобразявал Мелиш, нима не е знаел? Тя нямаше нужда от мъж с моя произход, тя имаше нужда от изпълнително момиче, което можеше да се справя с канцеларска работа. Това в никакъв случай не беше работа за мен.
Обясних й всичко това учтиво, но не успях да скрия негодуванието в гласа си.
— Това не е работа за момиче — каза Джени. — Моят последен доброволец беше пенсиониран счетоводител. Той беше на шестдесет и пет години без каквито и да било задължения, освен да играе голф и бридж. Веднага се възползва от възможността да ми помогне, но издържа само две седмици. Не му се разсърдих, когато напусна.
— Искате да кажете, че работата му се струваше скучна?
— Не… не му се струваше скучна. Той се изплаши.
Аз се втренчих в нея.
— Изплаши? Искате да кажете, че работата му се е струвала много.
Тя се усмихна със своята топла усмивка.
— Не. Той беше ненаситен на работа. Справяше се чудесно, докато беше тук. За пръв път книжата ми бяха наистина спретнати. Не… той не можа да понесе това, което от време на време влизаше през онази врата — тя кимна към вратата на малката канцелария — по-добре е Да знаеш, Лари… има една банда хлапета, които тероризират тази част на града. В полицията са познати под името „Бандата на Джинкс“. Възрастта на хлапетата е от десет до двадесет години. Те са около тридесет на брой. Водачът им е Спуки Джинкс (страшният Джинкс). Той сам се нарича така и счита себе си за мафиот. Той е жесток и изключително опасен и другите хлапета го следват като роби. Полицията не може да направи нищо — той е твърде умен за тях. Те са хващали доста хлапета от бандата, но никога Спуки, — тя спря за момент и отново продължи, — Спуки си е втълпил, че го дебна. Той мисли, че аз информирам полицията. Мисли, че всички хора, на които помагам, трябва да се справят без моята помощ. Той и неговата банда считат родителите си за мекотели, защото приемат помощите, които им осигурявам — мляко за бебетата, дрехи, въглища и така нататък и защото им помагам в техните проблеми, като например как да си платят наема, как да закупят нещо на вноски… и всички други неприятности, които споделят с мен. Спуки мисли, че се меся и прави живота им труден. От време на време идват тук и се опитват да ме сплашат — отново топлата усмивка. — Мен не могат да изплашат, но досега все са успявали да изплашат доброволните ми помощници.
Аз я слушах, но не й вярвах. Някакво хлапе… не можех да го разбера.
— Мисля, че не те разбрах — казах аз — искаш да кажеш, че това хлапе изплаши твоя приятел — счетоводителя и той напусна? Как е успяло едно хлапе да направи такова нещо?
— Той е много убедителен. Не забравяй, че тази работа е неплатена. Моят счетоводител ми обясни всичко. Той не беше млад. Не мислеше, че тази работа си струва риска.
— Риск?
— Обичайното… ако не напусне, ще го пипнат в някоя тъмна нощ. Те са жестоки. — Тя ме погледна и лицето й изведнъж се помрачи. — Той има съпруга и хубав дом. Реши да напусне.
Почувствах внезапна болка в стомаха. Знаех много за деца-престъпници. Кой ли не е чел за тях? Да бъдеш нападнат в тъмна нощ от група малки зверчета — без никакви задръжки. Един ритник в лицето можеше да означава загуба на зъби. Ритник в слабините можеше да причини импотентност.
Но възможно ли беше на мен да се случи такова нещо?
— Не е необходимо да оставате — каза Джени. Тя сякаш знаеше какво минаваше през ума ми. — Не се чувствайте задължен. Чичо Хенри не мисли за подробностите. Казах го и преди малко, нали?
— Дайте да се разберем — казах аз. — Вие ми казвате, че тези хлапета — този Спуки — могат да ме заплашват, ако аз работя с вас?
— Да, рано или късно, той ще ви заплаши.
— А заплахите му водят ли до нещо?
Тя загаси цигарата си и каза:
— Страхувам се, че водят.
Смяна на обстановката?
Замислих се. Изведнъж осъзнах, че по време на разговора си с тази жена не бях помислил нито веднъж за Джуди. Това не се беше случвало след катастрофата. Може би един ритник в лицето или в слабините щяха да доведат до промяна.
— Кога започвам работа? — казах аз.
Топлата й усмивка ме обгърна.