— Оня ден тате каза, че един книжовен човек може да надмине цяла конница непросветени — вярно ли е?
— Истина е момичето ми — с кротка усмивка отговори Евгения.
— Щом цар Шишман е могъл да пише на камък и е водил войска, защо турците са го надвили? — нетърпеливо зададе втория си въпрос, а майка Евгения се зачуди на разсъдъка й.
— Войската на султана е била по-голяма и по-силна — затова е победила…
— И значи отец Теофан е по-силен от чичо Исин, който бие жена си? — Анастасия не искаше да спира въпросите си, пък майка Евгения я прегърна щом разбра, че срещата при отец Теофан е поразила момичето.
— По-силен е йеромонахът, детето ми, защото всяка поука за пристойни дела е велика, а разприте между хората са греховни.
Малката не разбра тези думи, сви се в скута на благочестивата жена и я попита това, за което цялата вечер не намери отговор:
— Ами тате, като е безбуквен, откъде знае за писмото на царя?
— Дете мое, когато един род милее за своите предци, той от ден в ден, от бащи към деца разправя за житието им — да се помни!
Анастасия усети как топлото наметало на майка Евгения я загръща и поиска дълго да остане в ръцете й.
— Кога конете ще те откарат далече? — попита с онази честна тъга на децата, когато те се разделят с любими хора.
— Тръгваме в други ден — отвърна сякаш със същото чувство жената, но допълни. — Пак ще дойда и пак ще те видя!
— Откъде идваш? — Анастасия затвори очите си, благодарна от близостта…
Майката на Агапий бе повикана за живот в Дарданските предели, от които произхождал и великият самодържец Юстиниян.
Родителите й, хрисими и трудолюбиви хора, имаха още и син, две години по-малък от нея. Когато Евгения навърши десет години, пратиха я в манастир да изучи четмо и писмо, а Григори, както бяха кръстили момчето си, искаха да дадат в гръцко училище, та щом се просветли за наука, да стане наставник. Имаха голяма, двуката къща в Календра, където открай време се бяха заселили стотина семейства българи и всички живееха в сговор, ала 1780-а година донесе по тези места пратеници еничари. Те отвличаха всички читави мъжки деца, а някой противеше ли се на волята им — съсичаха го! Когато след три години Евгения се върна в бащината къща, намери страшно запустение и мълвата — еничари бяха отвлекли Григори, а родителите й обесили на брястовото дърво в двора…
Евгения осиротя! Все още дете, тя не можеше да живее сама без напътствие и закрила от близки. Леля й по бащина линия — пресметливата и ненаситна за имоти Клира — я взе. Няколко години тя пращаше момичето на тежка слугинска работа само да изкарва за хляба, а през това време мислеше колко може да вземе от братовата си къща, че да спечели по-добра зестра за дъщерите си… Не й провървя в сметките. Когато Евгения навърши 17 години, през Календра минаха гръцки търговци на коприна и там, сред мъжете, опънали пъстри платна на пазара, момичето срещна младия, спретнат и уважителен кир Филип. В душата й трепна моминска радост, щом гъркът се поклони да докосне пръстите й, докато тя му даваше грошовете за три аршина платно. На другия ден кир Филии отново се поклони, щом Евгения мина край търговците и… по-натам двамата не разбраха как стана. Харесаха ли се, орисията ли ги събра или добрите думи на хората, но най-младият грък не тръгна с търговците, а до есента остана в Календра. Венча се с Евгения и заживяха в двукатата къща с високия бряст, докато една заран невестата на кир Филип разбра, че под сърцето й нещо пърха. През март на бял свят дойде момче. Евгения поиска да кръсти детето на брат си Григори, ала кир Филип възрази и на първороденото дадоха име Атанас.
Светското име на архидякон Агапий бе Атанас.
4.
В ракиджийницата на дядо Гънчо десетина мъже, люшнати от силното вино на пода, гръмогласно се смееха и пригласяха на единствения сред тях грамотен Спас Христов.
— „Пиша тебе дарие, турско магаре, и да знаеш, че ти евала не чина на твоите хорати…“. — изговаряше бавно четецът, а другите около него ликуваха.
Вече няколко години в Плевен преписваха, повтаряха, декламираха наизуст онези редове от книгата, която Спас и Димитър бяха донесли от Влашко, където спряха по Наполеоново време. И тогава като я бяха изчели на влашки двамата мъже много се смяха. А като се върнаха се хванаха да я преведат за плевенци, започнаха по своему да тълкуват фантастичното описание на Александър Македонски, който бил ходил до рая и сам правоверник, бог Саваот му давал победи над персите. Като знаеха, че сегашните перси са мохамедани, което за преводачите бе равно с турци, а пък Александър е македонец, а македонците по негово време считали за праотци на днешните македонци, сиреч християни, за всички плевенци беше драго да разберат как македонците надвили персите. Всеки път, щом мъжете се събираха около буретата на дядо Гънчо, вкупом повтаряха най-веселото писание преди боя между Александър и Дарий, когато персийският цар писал на македонския цар, че е хайдук, дето влязъл да му ограби царството, а цар Александър му отвърнал още по-оскърбително, че персийците са овце, пък македонците вълци, и един вълк може да удави и разсипе много овце…