Ърнест Хемингуей
Снеговете на Килиманджаро
Килиманджаро е покрит със сняг планински масив, висок 19 710 фута, и минава за най-високата планина в Африка. Племето масаи нарича западния връх „Игае Нгай“, което значи „Дом на бога“. Почти на самия връх лежи изсъхнал и замръзнал труп на леопард. Никой не може да обясни какво е търсил леопардът на такава височина.
— Хубаво е, че не боли — каза той. — По това се познава, че е започнало.
— Наистина ли не боли?
— Никак. Все пак съжалявам, че мирише. Навярно ти е неприятно.
— Престани. Моля те, престани.
— Погледни ги — продължи той. — Интересно кое ги привлича — миризмата или зрелището?
Той лежеше на походно легло, под широката сянка на една мимоза и гледаше към долината, блеснала на слънцето, където три от едрите птици нагло клечаха, докато десетина други кръжаха в небето и сенките им бързо се плъзгаха по земята.
— Тук са от деня, в който камионът се повреди — каза той. — Днес за първи път кацнаха на земята. Отначало ги наблюдавах най-внимателно, мислех, че може да ми дотрябват за някой разказ. Сега, разбира се, е излишно.
— Недей така — каза тя.
— Просто си говоря. По-леко ми е, като говоря. Все пак не искам да ти досаждам.
— Знаеш, че не ми досаждаш — настояваше тя. — Притеснявам се, защото нищо не мога да направя. Трябва да си пестим нервите, докато самолетът пристигне.
— Или докато самолетът не пристигне.
— Кажи ми, моля те, не бих ли могла да направя нещо? Все ще има нещо, което мога да направя.
— Можеш да ми отрежеш крака, за да не се разнесе нагоре, — впрочем съмнявам се. Или можеш да ме застреляш. Сега стреляш добре. Нали те научих да стреляш?
— Не говори така, моля те. Ако искаш, да ти почета?
— Какво ще четеш?
— Каквото и да е — нещо, което не сме чели.
— Не мога да слушам — каза той. — Най-лесно е да говорим. Караме се и времето минава по-бързо.
— Аз не се карам. Никога не искам да се карам. Нека не се караме вече. Колкото и да сме нервни. Може би днес ще дойдат да ни вземат с камион. Може би самолетът ще пристигне.
— Не ми се мърда оттук — каза мъжът. — Вече няма никакъв смисъл. Освен заради теб — да ти олекне.
— Това е малодушие.
— Не можеш ли да оставиш човек да умре спокойно, без да го ругаеш? Какъв смисъл има да ме нагрубяваш?
— Няма да умреш.
— Не ставай глупава. Не виждаш ли, че умирам? Попитай тези гадини. — Той обърна очи нататък, където бяха кацнали три грамадни, противни лешояда, с голи глави, сгушени в разрошената перушина. Четвъртият плавно се спусна, приземи се и с бързи стъпки се заклати към другите.
— Те се навъртат около всеки лагер. Обикновено не ги забелязваш. Ако не се предадеш, няма да умреш.
— В коя книга си прочела това? Глупачка!
— Тогава мисли за нещо друго.
— За бога! Забравяш, че това ми е занаята.
Той се отпусна спокойно, отправил поглед към трептящата в омара долина, отвъд която започваха храсти. Няколко дребни животни от рода на антилопите се открояваха с бялата си козина сред пожълтялата трева, а зад тях стадо зебри се белееха на фона на зелените храсти. Лагерът беше на хубаво място, под големите дървета в подножието на хълма, наблизо имаше питейна вода, а недалеч, над полупресъхналия водопой, сутрин прелитаха яребици.
— Искаш ли да ти почета? — запита тя отново, седнала на сгъваем стол до походното легло. — Ето, полъхва ветрец.
— Не, благодаря.
— Може би камионът ще дойде.
— Камионът съвсем не ме интересува.
— Мен ме интересува.
— Има много неща, които те интересуват, а мен — не.
— Не са толкова много, Хари.
— Да пием нещо.
— Вредно е да пиеш. В наръчника на Блек пише, че трябва да се избягва всякакъв алкохол. Не трябва да пиеш.
— Моло! — извика той.
— Да, бвана.
— Донеси уиски със сода.
— Да, бвана.
— Не трябва да пиеш — повтори тя. — Точно това имам предвид, като казвам, че не трябва да се предаваш. Пише, че е вредно да се пие. Знам, че е вредно.
— Не. Полезно е.
„И тъй, всичко е свършено — мислеше си той. Няма да може да довърши започнатото. Ето как свършваше всичко — с караница, заради чаша уиски.“ Откакто започна гангрената в десния му крак, болките престанаха, с тях изчезна и страхът и сега се чувствуваше само много отпаднал и озлобен, че това беше краят. Почти не изпитваше любопитство към онова, което предстоеше. Години наред мисълта за него го бе преследвала, но сега, само по себе си, то не значеше нищо. Странно колко лесно бе то, стига човек да е достатъчно отпаднал.
Сега вече никога не ще напише ония неща, които бе запазил за по-късно, за да ги опознае повече и ги опише както трябва. Нищо, сега поне е застрахован срещу неуспешни опити. Може би изобщо не би могъл да пише за тях, затова все отлагаше и не започваше. Както и да е, това никога нямаше да узнае.