— Не! — Той отмести ръката й от себе си. — Не си прави шега с това, дявол да го вземе! — Спаркс й обърна гръб. Тя си представи как побеляват ставите на пръстите му над татуирания кръг с кръстчета в него: тотема, който неговият чуждоземен баща беше дал на майка му по време на последния Фестивал. „Майката на всички нас“.
Това беше единственото нещо, което ги разделяше като бръснач — съзнанието за наследството, което той не споделяше с нея или с когото и да било друг. Те бяха Летни хора и техният народ рядко имаше контакт със Зимните хора, любителите на техниката, които подкрепяха чуждоземните — с изключение на фестивалите, когато дръзките и веселите от целия този свят се събираха в Карбънкъл; когато всички слагаха маски, забравяха различията, за да честват поредното посещение на премиер-министъра и традицията, която беше много стара.
Майките им, които бяха сестри, бяха отишли в Карбънкъл на последния Фестивал, откъдето се бяха върнали в Нейт, носещи със себе си, както й бе казала майка й, „живия спомен за една незабравима нощ“. Двамата със Спаркс бяха родени в един и същи ден. При раждането неговата майка бе умряла. Баба им бе отгледала и двамата, тъй като майката на Муун беше непрекъснато в открито море с рибарската флота. Бяха израснали заедно, „като близнаци“, както често си мислеше тя — странни, сменени близнаци, растящи под стеснителния, безстрастен поглед на провинциалните островитяни. Но у Спаркс винаги съществуваше нещо, до което тя не беше допускана, което беше недостъпно за нея: частта от него, която чуваше шепота на звездите. Той правеше тайно размени с пътуващи търговци, от които получаваше сложни технически джунджурии, донесени от други светове, а после дни наред ги разглобяваше и отново сглобяваше, докато накрая ги изхвърляше в морето в пристъп на възмущение от себе си; а после, в знак на разкаяние и търсене на милост, извършваше и своето жертвоприношение от направени от листа изображения.
Муун криеше своите технически тайни от баба им, благодарна, че Спаркс ги споделя поне с нея, но хранеше тайно негодувание. Доколкото знаеше, нейният баща може би беше зимен човек или дори чуждоземец, но тя щеше да бъде доволна, ако успее да си създаде бъдеще, което да подхожда на нейния собствен свят. Затова й беше трудно да бъде търпелива към Спаркс, който беше раздвоен между настоящето, в което живееше, и бъдещето, което виждаше в звездната светлина.
— О-о, Спаркс. — Тя се наведе напред и постави ледената си ръка върху рамото му в опит да разтрие през дебелата дреха схванатите мускули. — Нямах такова намерение. Извинявай — промърмори тя и си каза: Предпочитам въобще да нямам баща, отколкото да прекарам целия си живот в неговата сянка. — Не се натъжавай. Погледни там! — Над главата му блестяха червени искри, а отвъд тях, в океана, сини звезди играеха своя танц. Летяща риба проблесна и се издигна над вълните на Морето-Майка; сега тя видя ясно острова, най-високия от трите, откъм подветрената страна. Лъкатушна дантела очертаваше границата между морето и брега. — Мястото на избора! И виж — нимфи! — В знак на уважение тя изпрати една въздушна целувка.
Дълги, гъвкави шии на кафяви ивици се подаваха от морската повърхност наоколо; черни като абанос очи загадъчно ги изучаваха. Нимфите бяха деца на Морето. Те носеха щастие на моряците. Присъствието им можеше да означава само че богинята се усмихва.
Спаркс я погледна, усмихна се и я хвана за ръка.
— Дошли са да ни посрещнат. Тя знае за какво сме дошли. Ние наистина идваме, ние пристигаме, за да бъдем избрани. — Той извади от торбичката си, закачена на пояса, флейтата си от раковина, допря устни до нея и радостно засвири. Главите на нимфите започнаха да се полюшват в такт с музиката и техните тайнствени и мелодични песни и крясъци звучаха като контрапункт. В старите легенди се разказва, че те жалеят за ужасна загуба и ужасна беда, но никой не знае какви са те, защото няма две легенди, които да се повтарят.
Муун слушаше тяхната песен и въобще не я намираше за тъжна. Тя не можа да запее с тях, защото неочаквано гърлото й се беше стегнало, като си спомни за един друг морски бряг преди много години, когато две деца прегърнаха една мечта, като рядка раковина, лежаща в пясъка всред краката на чужденец. Тя слушаше в захлас музиката, докато мисълта й беше назад, в миналото.
Муун и Спаркс тичаха боси покрай грубите стени между плитките пристанищни басейни. Тежка мрежа, провиснала като хамак, тегнеше на рамото на всеки от тях и ги дърпаше надолу. Пъргавите им мазолести крака, привикнали на драскотини и ледена вода, се плъзгаха и шляпаха по каменните пътеки. Тритоните в басейните, обикновено трудно подвижни като тежки камъни в обрасло с водорасли дъно, изскачаха на повърхността с необичайна бързина, за да видят децата. Те изхвърляха водни фонтани и грухтяха от глад, но мрежата беше празна, нейният товар от морска коса вече бе изсипан в басейните на семейната ферма за редовното обедно хранене.