– За нищо.
Хю замълча за малко.
– Всичко наред ли е? – попита я той отново. – Не се тревожиш за нищо, нали?
– Не.
В крайна сметка нямаше нищо, за което да се тревожи. Нищо... и всичко. Едното беше, че непрестанно се чувства зле. Чудеше се защо е невъзможно да поговори с Хю за това. Може би защото той винаги беше в идеална форма. Деен, силен, пълен с енергия – очевидно никога не се уморяваше. Във всеки случай, беше досадно да си в лошо здравословно състояние и двойно по-досадно – да говориш за това.
Мълчанието стана тягостно. Накрая, докато чакаха светофарът да светне зелено, Хю заговори:
– Лундстрьом са възхитителни.
– Да. Разказах на господин Лундстрьом за Ангъс и той ме изслуша много учтиво.
– Какво друго очакваше да направи?
– Същото, което всички други винаги правят. Да се шокират, да се ужасяват, да се възхищават или да сменят темата. Даяна не обича да говорим за Ангъс, предполагам, защото той беше единственият й провал – каза тя и веднага се поправи. – Той е единственият й провал.
– Имаш предвид, защото не се е върнал с всички вас в Лондон?
– Да. И не се изучи за експерт-счетоводител или за каквато там кариера тя бе планирала за него. Вместо това той направи точно каквото искаше да направи.
– С риск да ми кажеш, че взимам страната на Даяна в този спор, бих добавил само, че ти направи същото. Напук на цялата й съпротива ти се записа в Театралната школа и дори успя да си намериш работа...
– За шест месеца. Това беше всичко.
– Беше болна. Имаше пневмония. Не бе по твоя вина.
– Не. Но се оправих и ако ме биваше за нещо, щях да се върна и да опитам отново. Но не го направих, проявих малодушие. И Даяна винаги казваше, че не ми достига издръжливост, и както обикновено, накрая тя излезе права. Единственото нещо, което не каза, беше: „Аз ти казвах“.
– Но ако все още се изявяваше на сцената – нежно каза Хю, – вероятно нямаше да се омъжиш за мен.
– Не. Предполагам, че не.
Но не беше толкова просто. Имаше безброй причини тя да се омъжи за Хю и те бяха толкова преплетени една с друга, че беше трудно да се разплетат. Но сякаш най-важната бе признателността. Хю влезе в живота й, когато тя, кльощаво петнадесетгодишно момиче, се върна от Афрос с Даяна. Но дори и тогава, мрачна, необщителна и потисната от обзелото я нещастие, тя оцени качествата му, като го наблюдаваше как се оправя с багажа, с паспортите и с уморения, хленчещ Джоди. В негово лице тя видя точно тази мъжка роднинска подкрепа, от каквато винаги бе имала нужда, но никога не бе намирала. Беше й приятно да се грижат за нея, да я наставляват, а покровителственото му отношение – не точно бащинско, а по-скоро, като на чичо, – оставаше неизменно през трудните години на израстването й.
Другата сила, която трябваше да се отчете, бе самата Даяна. От самото начало тя сякаш бе решила, че Хю и Керълайн са идеалната двойка. Привличаше я простотата и редът на един такъв съюз. Съвсем подмолно, защото беше твърде умна, за да си позволи каквито и да е очевидни действия, тя ги насърчаваше да бъдат заедно.
Хю може да те закара на гарата.
Скъпа, ще си бъдеш ли у дома за вечеря, Хю ще идва и аз искам да си на линия, за да сме четен брой.
Но дори и тези неуморни усилия щяха да бъдат безрезултатни, ако не беше аферата на Керълайн с Дринан Колфийлд. След нея... след като бе обичала по този начин, й струваше, че нищо вече не може да бъде съвсем същото. Когато всичко свърши тя успя да се огледа край себе си, без очите й да се напълнят със сълзи, видя, че Хю все още е там. И я чака. Непроменен – само дето сега искаше да се ожени за нея и че май нямаше никаква, ама никаква причина тя да му откаже.
– Цялата вечер си много тиха – каза Хю.
– Аз пък мисля, че говорих прекалено много.
– Нали ще ми кажеш, ако нещо те тревожи?
– Само това, че всичко се случва прекалено бързо и има толкова много неща, които трябва да се правят, а и от срещата с Лундстрьом се чувствам така, сякаш Джоди вече е заминал за Канада и че никога няма да го видя отново.
Хю замълча, пресегна се за цигара, запали я със запалката от таблото, после я върна обратно в гнездото й.
– Абсолютно сигурен съм, че това, от което страдаш, е сватбена депресия или както там го наричат женските списания каза той.
– Причинена от какво?
– Прекалено много неща за мислене, прекалено много писма за писане, прекалено много подаръци за отваряне. Проби на дрехи, избиране на завеси, на вратата непрестанно чукат хората от кетъринга и цветарите. Достатъчно, за да изкара и най-нормалното момиче от нерви.