Според някои Фазъл казал на Кадифе не „обичаме те“, а „обичам те“. Леко постъкмено вероятно, за да бъде разбрано последвалото поведение на Тъмносиния.
С все сила той изкрещял „В този град никой няма да говори за самоубийство!“, после без дори да погледне към Кадифе, напуснал стаята, с което срещата приключила; присъстващите, макар и недотам безгласно, на бърза ръка се разотишли.
32
Не мога да го сторя, докато в тялото ми съжителстват два духа
За любовта, за незначителността и за изчезването на Тъмносиния
В седемнайсет без петнайсет, още преди Тургут бей и Кадифе да се върнат от хотел „Асия“, Ка излезе от „Карпалас“; до срещата му с Фазъл оставаха петнайсет минути; искаше му се обаче да повърви из улиците насаме с щастието си. От булевард „Ататюрк“ се отби наляво, заразхожда се, оглеждайки гъмжилото в чайните, включените телевизори, бакалничките, фотоателиетата — стигна чак до карската река. Изкачи се на железния мост, без да усеща студа, изпуши една след друга две цигари „Марлборо“, представяйки си щастието, което щеше да изживее с Ипек във Франкфурт. Паркът на отсрещния бряг на реката, откъдето едно време богаташите наблюдавали вечер пързалящите се с кънки, бе потънал в зловещ мрак.
В тъмата на Ка за миг му се стори, че появилият се със закъснение на железния мост Фазъл е Неджип. Влязоха в чайната „Талихли кардешлер“ и Фазъл разказа на Ка с най-малки подробности за срещата в хотел „Асия“. Когато стигна до момента, в който бе усетил, че историята на собствения му малък град е част от световната история, Ка го накара да млъкне, както се отнема гласа на радио, и написа стихотворението „Човешкият род и звездите“.
В бележките си, които щеше да нахвърли по-късно, Ка щеше да обвърже това стихотворение не толкова с тъгата на един живот извън историята в някакъв забравен град, колкото с любимото за него начало на някои от холивудските филми, които бе гледал в детството си. В тях след титрите камерата най-напред показва в отдалечен план бавно въртящото се земно кълбо, после постепенно го приближава и се спира върху една държава — тази държава, естествено, бе Турция във филма, който още от детството на Ка се въртеше във въображението му; появяваше се синевата на Мраморно море, на Черно море и на Босфора, после камерата приближаваше още и още, виждаха се Истанбул, Нишанташъ, където Ка бе прекарал детските си години, пътната полиция на булевард „Тешвикие“, улица „Шаир Нигяр“, покривите и дървесата (Колко е приятно да ги видиш отблизо!), простряното пране, рекламните афиши на консервите „Тамек“, ръждивите улуци, вапсаните с катран огради и накрая прозореца на Ка. Влязлата през него камера обхождаше пълните с книги, вещи, прах и килими стаи, насочваше се към работещия на писалището пред другия прозорец Ка, застопоряваше върху перото на автоматичната писалка, изографисала последните букви и тогава изпъкваше текста: МОЯТ АДРЕС, ПРИОБЩАВАЩ МЕ КЪМ СВЕТОВНАТА ИСТОРИЯ НА ПОЕЗИЯТА Е: ПОЕТЪТ Ка. УЛ. „ШАИР НИГЯР“32 16/8 НИШАНТАШЪ, ИСТАНБУЛ, ТУРЦИЯ. Наблюдателните читатели ще се досетят, че този адрес, който предполагах, че е заел място в стихотворението ще иде заедно със стихотворението в горната част на снежинката върху оста ЛОГИКА, симетрична на силата на ВЪОБРАЖЕНИЕТО.
Накрая Фазъл успя да сподели истинската си болка: беше изключително притеснен от изявлението си, че ще се самоубие, ако Кадифе си открие главата. „Обезпокоен съм не само защото самоубийството означава човек да изгуби вярата си в Аллах, а и защото самият аз не го вярвам. Как ли изрекох нещо, в което не вярвам?“ След като заявил, че ако Кадифе си открие главата, ще се самоубие, Фазъл рекъл „Прости ми, Господи!“, но до вратата, когато очите им се срещнали, той се разтреперил като лист.
Попита Ка дали „мисли, че Кадифе го обича“.
— Ти обичаш ли Кадифе?
— Ти знаеш, аз бях влюбен в покойната Теслиме, а моят приятел — в Кадифе. Срамувам се, че преди да е изминал и ден след смъртта на приятеля ми, аз се влюбих в неговото момиче. Убеден съм, че си има обяснение. Кажи ми сигурен ли си в смъртта на Неджип?
— Обхванах раменете на мъртвеца и го целунах по простреляното чело.
— Възможно е духът на Неджип да живее в моето тяло — рече Фазъл. — Слушай. Снощи нито от пиесата се интересувах, нито гледах телевизия. Легнах си рано и заспах. В съня си разбрах, че с Неджип се е случило нещо ужасно. А когато войниците нахлуха в спалното помещение, нямах никакви съмнения. Щом те видях в библиотеката, вече знаех, че Неджип е мъртъв, защото духът му бе се вселил в моето тяло. Случи се призори. Войниците, опразнили спалното ни помещение, изобщо не ме докоснаха, а през нощта се преместих на „Пазар йолу“, в къщата на татков приятел от войниклъка, той е от Варто. Шест часа след убийството на Неджип, рано сутринта, аз го усетих в тялото си. Както си лежах в отреденото ми като за гост легло, внезапно ми се зави свят, сетне почувствах приятна благодат и някаква вглъбеност; приятелят ми бе до мен, вътре в мен. Както пише в старите книги, шест часа след смъртта на човека, духът му напуска тялото. Тогава, според Суиути33, духът е подвижен, подобно на живака, и се налага да чака в Берзах34 до Съдния ден. Но духът на Неджип се всели в мен. Убеден съм. И се боя, защото такова нещо в Корана няма. Иначе не бих могъл толкова бързо да се влюбя в Кадифе. Мисълта за самоубийството също не е моя. Според теб възможно ли е духът на Неджип да живее в мен?
34
Освен Рая и Ада, според исляма, съществува междинно пространство, наречено „Берзах“, където душите на умрелите изчакват Съдния ден, преди да попаднат в Рая или в Ада. — Б.пр.