— Не бива да го казваме на Кадифе — отреагира Ипек.
— Защо?
— Защото хем Сунай ще ни охранява докрай, хем ще е по-добре за Кадифе. Искам да отдалеча сестра си от Тъмносиния.
— Всъщност ти искаш да развалиш техните отношения — възкликна Ка. По очите на Ипек разбра, че ревността му го принизява още повече, но не успя да се възпре.
— Моите сметки с Тъмносиния отдавна са приключени.
Грубостта на Ипек, помисли си Ка, е неискрена. Този път обаче се въздържа и реши да не го казва на Ипек. След малко обаче все пак й го каза и като погледна през прозореца, възвърна предишното си състояние. И ревността, и гневът му бяха извън неговия контрол и Ка се натъжи още повече от това, че върви срещу себе си. Би се разплакал, ако умът му не бе изцяло ангажиран с отговорите на Ипек.
— Да, някога бях много влюбена в него — рече тя, — но това отмина, вече съм добре. Искам да замина с тебе във Франкфурт.
— Колко много бе влюбена в него?
— Много бях влюбена — повтори Ипек и решително замълча.
— Опиши ми по какъв начин беше много влюбена в него?
Макар и да бе изгубил самообладание, Ка усети, че Ипек се колебае между желанието да каже истината и желанието да утеши Ка, между желанието да сподели любовното си страдание и справедливото си желание да измъчва Ка…
— Бях влюбена в него, както в никого другиго — промълви след малко Ипек, отклонявайки погледа си.
— Може би защото не си познавала никого другиго, освен мъжа си Мухтар?
Още докато го изричаше, съжали. И не защото знаеше, че ще я засегне, а защото предчувстваше нейния суров отговор.
— Е, нямах възможност да се сближа с много мъже в живота си, понеже съм туркиня. Ти обаче там, в Европа, си имал възможност да опознаеш доста свободни жени. Не те питам за нито една от тях. Надявах се, че са те научили да не разпитваш за предишните любими на своята любима.
— Аз съм турчин — отвърна Ка.
— За беда турчинът използва това, че е турчин най-вече като извинение, или като претекст.
— Ето защо ще се върна във Франкфурт — каза Ка, без да го вярва.
— И аз ще дойда с теб и там ще бъдем щастливи.
— Искаш да дойдеш във Франкфурт, за да можеш там просто да го забравиш.
— Предусещам как, ако заедно отидем във Франкфурт, след известно време ще се влюбя в теб. Аз не съм ти. Не мога за два дни да се влюбя в някого. Ако проявиш търпение към мен и ако не ме тормозиш с ревността си като турчин, бих те обичала много.
— Но не ме обичаш сега — рече Ка. — Все още си влюбена в Тъмносиния. И какво му е толкова специалното на него?
— Допада ми това, че наистина искаш да знаеш, но се боя от реакцията ти, когато чуеш моя отговор.
— Няма от какво да се боиш — отвърна Ка, без да го вярва. — Обичам те много.
— Ако продължиш да ме обичаш и след като чуеш отговора ми, най-после ще съм намерила мъжа, с когото бих могла да живея. — Ипек замълча, отмести погледа си от Ка към заснежената улица. — Тъмносиния е невероятно състрадателен, невероятно разсъдлив и великодушен — изрече Ипек с топлина в гласа си. — Никому не желае злото. Веднъж цяла нощ плака за две малки кутрета, чиято майка била умряла. Повярвай ми, не прилича на никого другиго.
— Той не е ли убиец? — обезнадеждено попита Ка.
— Дори човек, който знае само малка част от онова, което аз знам за него, би казал, че твърдението ти е глупаво и ще се разсмее. Той никого не е погубил. Той е едно дете. И като дете харесва игрите, фантазиите, добър имитатор е, разказва истории от „Шахнаме“ и от „Месневи“37. В него живеят различни хора. Той е волеви, умен, решителен, доста силен. И доста забавен… Ох, мили, извинявай, не плачи, спри, моля те, да плачеш.
За момент Ка престана да плаче, каза как вече изобщо не вярва, че заедно ще заминат за Франкфурт. В стаята се настани продължителна, особена тишина, накъсвана от време на време от хлиповете на Ка. Той легна с гръб към прозореца и се сви на кравай като дете. Ипек след малко се притисна в него и го прегърна.
Прииска му се да й каже „остави ме“. Но после прошепна:
— Прегърни ме силно-силно!
Беше му хубаво да усеща с бузите си мокрещата се от сълзите му възглавница. Беше му хубаво да усеща прегръдката на Ипек. Заспа.
Когато се събуди, часът бе деветнайсет и за миг на двамата им се стори, че ще могат да бъдат щастливи. Не можеха да се погледнат в очите, но и двамата търсеха повод за ново разбирателство.
37
Едно от основните произведения на турския поет мистик Джеляледдин Руми Мевляна (1207–1272), основал суфиския орден Мевлевия през ХІІІ век в град Коня. — Б.пр.