— Горката църква — отбеляза той. — Трудно е за една камбанария да бъде най-високата точка в този град.
Ребека не каза нищо, нито дори обичайното „да“. Той се почувствува като смъмрен за проповедническите си думи. Смути се и й обърна внимание върху първото нещо, попаднало пред погледа му — зле оформения надпис над огромна порта.
— „Техникум по хранителна търговия“ — прочете той на глас. — Хората над нас ни казаха, че по-предишният наемател на нашия апартамент бил продавач на месо на едро, но наричал себе си „доставчик на елегантни храни“. В апартамента издържал жена.
— Онези големи прозорци — посочи Ребека към третия етаж на богатска къща — гледат точно срещу моите. Виждам какво става вътре и чувствувам хората като съседи. У тях винаги има някой, не знам какво работят.
След още няколко крачки двамата спряха и Ребека се обърна към Ричард с глас, който му се стори малко по-висок от обичайното:
— Ще се качиш ли да видиш къде живея?
— Разбира се — струваше му се немислимо да откаже.
Спуснаха се по четири бетонни стъпала, минаха през разнебитена оранжева врата в прекалено затопления вестибюл на сутерена и се заизкачваха по дървените стълби към четвъртия етаж. Подозрението, че минава отвъд допустимите граници на приличието, зародило се в Ричард на улицата, сега прерасна в чувство за вина. Малко са усещанията, тъй пропити от вкуса на непозволеното, както изкачването по стълби след женски задник. Преди три години Джоун живееше в Кеймбридж на четвъртия етаж на една къща без асансьор. Всеки път, когато Ричард я изпращаше догоре, дори когато историята им и крайната интимност се бяха превърнали в ежедневие, изпитваше страх, че хазяинът, разярен, ще изскочи от апартамента си и ще ги разкъса, като минават покрай него. Ребека отключи и каза:
— Тук е адска горещина.
Това бе първата по-груба дума, която чу от устата й. Тя запали някаква мека светлина. Стаята беше малка; наклонените плоскости, образувани от вътрешната страна на покрива, пресичаха тавана и стените и режеха големи призми от жилищното пространство. Когато влезе по-навътре в стаята и се приближи до Ребека, която още не бе си свалила палтото, Ричард забеляза вдясно неочаквано ниша — там, където стръмният покрив се спускаше към пода. В нишата имаше поставено двойно легло. Плътно притиснато от три страни, то приличаше не толкова на мебел, колкото на инсталирана веднъж за винаги платформа, покрита с одеяло. Той бързо отмести поглед от леглото и тъй като не му беше удобно веднага да погледне Ребека, се втренчи в двата кухненски стола, в металната лампа с изрисувани по абажура закръглени риби и корабни румпели, в библиотечката с четири полици книги — всичко това, нестабилно закрепено до наклонената стена, изглеждаше подложено на вертикална заплаха.
— А ето я и печката върху хладилника, за която ви разказах — обади се Ребека. — Или може би не съм?
Печката стърчеше от всичка страни с няколко сантиметра извън хладилника. Той докосна белите й стени.
— Стаята ти е много приятна.
— А това е гледката — продължи тя.
Ричард отиде при нея до прозореца, повдигна края на пердето и се взря през малките дефектни стъкла в отсрещния апартамент.
— Прозорецът му наистина е огромен — отбеляза той.
Ребека измънка кратко и носово в знак на съгласие.
В апартамента отсреща нямаше никого, макар всички лампи до една да бяха запалена.
— Прилича ми на мебелен магазин — продължи той. Ребека още не си беше свалила палтото. — Снегът продължава да трупа.
— Да, наистина.
— Е — това прозвуча твърде високо и той довърши изречението съвсем тихо: — благодаря за поканата да видя жилището ти. Аз… чете ли я?
Беше забелязал върху една възглавничка „Леля Мейм“.
— Нямам време.
— И аз не съм я чел, само рецензии. Те са единственото, което чета.
Тя го изпрати до вратата. Там той се обърна някак си неловко. По-късно, като си припомняше случката, реши, че едва при вратата поведението й по никакъв начин не можеше да се оправдае: не само че бе застанала твърде близко до него, но сякаш се бе смалила, прехвърляйки цялата си тежест върху единия крак и накланяйки глава настрани, така че той да я гледа отвисоко, при което изпъкваха широките меки сенки на лицето й, за които тя положително знаеше.
— Е, хайде — рече той.
— Е, хайде.
Думите й прозвучаха след неговите като ехо и вероятно нищо не значеха.
— Внимавай с к-к-касапите.
Заекването естествено провали шегата и смеха й, звъннал веднага щом прочете по лицето му, че ще се опита да каже нещо смешно, секна още преди той да я изговори.