Нейният ред дойде. Тя излезе с мрачно лице, готова за битка. Изглеждаше и ужасена, и ужасяващо. Въпреки объркването й, все пак забелязах няколко заинтригувани лица в публиката.
— Усмихни се, усмихни се — промърморих на себе си.
— Мади Сато — каза весело Ник. — Пишеш статии за списание. Чел ли съм нещо?
— Вероятно не — каза тя, все още намръщено. — Освен ако не четеш феминистки публикации.
— Феминистки? — попита той, очевидно развеселен. — Сега да не ни кажеш, че мразиш мъжете?
Тя го погледна безизразно.
— Мразя само глупавите мъже, които не знаят какво значи „феминизъм“.
Той се засмя.
— Често ли срещаш такива мъже?
— Постоянно.
— Наистина ли?
— И сега говоря с такъв, Ник.
— О, не, не е истина — въздъхна Питър.
Аз изстенах.
На Ник му трябваха десет секунди да осъзнае, че го е обидила. После, за пръв път от началото на вечерта, спря да се усмихва. Обърна се към публиката и каза равно:
— Добре. Започваме наддаването от петдесет долара.
Настъпи тишина. Заинтригуваните лица вече бяха загубили интерес. Потиснах писъка си. Не, не беше възможно. Бях й обещала среща. Това щеше да я съсипе. Сякаш след цяла вечност чух глас от дъното на помещението.
— Петдесет.
Облекчено обърнах глава и погледнах натам. Мъжът, който беше проговорил, изглеждаше около петдесетгодишен и приличаше на педофилите, които бях гледала в едно предаване.
— Петдесет — каза Ник. — Чувам ли седемдесет и пет?
Тишина. Обърнах се към Сет.
— Направи нещо — изсъсках.
Той се сепна.
— Какво?
— Първи път…
Сръгах го с лакът и ръката му се изстреля нагоре.
— Седемдесет и пет.
В залата се чу едно колективно „О!“. Очевидно никой, включително и Мади, не очакваше наддаване за войнствената мъжемразка. Очите й се разшириха от изненада.
— Сто — каза приличащият на педофил мъж.
После, защото му се искаше да сложи точка или от съжаление към Мади, Сет каза:
— Триста.
Последваха още изненадани възгласи. Другият кандидат не можеше да даде толкова, сигурно беше пръснал парите си за освобождаване под гаранция.
— Продадена на господина с надпис на тениската „Добре дошъл, Котър“.
— Браво — каза Коди, когато Мади слезе от сцената.
Протегнах се и стиснах ръката на Сет.
— Благодаря ти.
Той ме дари с половинчата усмивка.
— Всичко за децата.
Ник взе следващото картонче.
— А сега е ред на… Джорджина Кинкейд.
Стреснато вдигнах глава. В другия край на залата видях самодоволната усмивка на Хю.
— О, не. Не е истина! — изсъсках през зъби.
Ник объркано погледна към останалите участници.
— Джорджина Кинкейд?
— Не можеш да се измъкнеш — каза ми Питър. — По-добре върви. Иначе хората ще си помислят, че мразиш децата.
— Тази шега вече се изтърка — срязах го.
Заклех се, че по-късно Хю ще си го получи и неохотно се изправих от стола. Когато ме видя, Ник пусна усмивка с блясъка на супернова.
— А, ето я и нея. Закъснява, както е модерно.
Като стана въпрос за мода, искаше ми се тоалетът ми да е хубав като роклята на Мади. Вярно, бяха ме принудили с хитрост да участвам, но пък ми се искаше да го направя както трябва. Все пак изглеждах добре — естетичният ми нюх не би ми позволил друго. Бях с черна пола и тъмночервен кашмирен пуловер, а косата ми беше вързана на опашка. Направих някои подобрения (бавно и съвсем леко, така че никой не забеляза) — малко стесних пуловера и уголемих деколтето. Залюлях бедра, освободих косата си и тя се разпиля по гърба ми. Този номер беше проработил при Мади и при безчет свити момичета по филмите. Щеше да проработи и при мен, защото изведнъж осъзнах колко много е заложено на карта.
В абсолютно никакъв случай нямаше да позволя да ме продадат за по-малко пари от Тоуни.
— Джорджина — каза Ник и ми помогна да се кача на сцената. — Тук пише, че предпочиташ да ти викат Джорджи. — Да, Хю определено щеше да си получи заслуженото. — И си управител на книжарница.