— Аз също — пак тишина, после чух как си пое дълбоко въздух. — Била ли си в „Ел Гаучо“?
Връзката с някакъв ресторант в центъра на Сиатъл беше толкова абсурдна, че ми трябваха няколко секунди, за да отговоря. Когато го направих, едва успях да промълвя:
— Какво?
— Това е ресторант. На улица…
— Да, да. Знам какво е. Но какво общо има със сънищата ми?
— Със сънищата ти? За какво говориш?
— А ти за какво… Исусе Христе! Каниш ме на среща?
— Разбира се. Каква връзка може да има „Ел Гаучо“ със сънищата ти, по дяволите?
Изстенах.
— Не мога да повярвам. Мислех, че си открил някаква полезна информация.
— Опитвам се да бъда любезен. Виж, сънищата са загубена кауза, но не и ние. Беше права, наистина се държах глупаво и се отнесох с теб като с евтина кучка. Така че, хайде стига. Сега се опитвам да те склоня да правим секс по правилния начин.
Това ми се стори по-шантаво и от предложението му да се възползваме от намаленията в бара на неговата улица.
— Не искам да правя секс с теб, ясно? Искам да ми помогнеш да разреша проблемите си. И колко пъти да ти повтарям, че имам приятел?
— Повтаряй го колкото си искаш. Не мога да повярвам, че имаш истинска връзка. Не и след като снощи се продаде за хиляда и седемстотин долара.
— Откъде знаеш за това?
— От вестниците.
— Тази среща не се брои.
— И срещата ти с мен няма да се брои.
— Не! За последен път — имам приятел. И имам среща с него тази вечер.
— В „Ел Гаучо“?
Затворих.
Докато малко по-късно оформях косата си с маша, чух на вратата да се чука. Отидох в дневната и усетих аурите на безсмъртните от другата страна. За щастие не долових нищо мускусно и лигаво. Почерците бяха познати и добре дошли.
Разбира се, не точно тази вечер.
— Какво правите тук, момчета? — попитах, когато отворих вратата на Питър, Коди и Хю. Тримата шутове. Джуджетата на Снежанка. — И защо идвате винаги, когато се каня да излизам?
Както обикновено те се настаниха в дневната, без да ги каня. Коди ми подаде листче, залепено на външната ми врата от домоуправителя на сградата. На листчето пишеше, че имам колет. Отбелязах си наум да го взема следващия път, когато офисът на домоуправителя е отворен.
— Отиваме на място, където правят безбожни маргарити — каза той. — Решихме да те попитаме дали не искаш да дойдеш.
— А ти се държиш неблагодарно и злобно — каза Питър и огледа дневната. — Не виждам коледно дърво.
Хю оглеждаше червения ми халат.
— Така ли ще излизаш?
— Не, разбира се. Просто се приготвям, това е.
Тримата се спогледаха.
— По работа или със Сет? — попита Хю.
— Със Сет.
— По дяволите! — изруга Питър, извади намачкана банкнота от джоба си и я подаде на Хю.
— Залагате за любовния ми живот?
— Да — каза Хю. — Постоянно. Само да знаеш какви залози има кога най-накрая със Сет ще спите заедно.
— Продължавайте все така, каубои. Това никога няма да се случи — кръстосах ръце и се облегнах на стената до телевизора. — Разбира се, Нифон много иска това да стане. Той участва ли в залозите?
— Още не. Какво е направил? — попита Коди.
Казах им за предложението, което Нифон ми беше отправил за душата на Сет. За моя изненада, те не бяха нито шокирани, нито ядосани.
— Не знам — каза бавно Хю. — И преди съм мислил за това.
Зяпнах.
— Мислил си за това? Да купиш душата на Сет?
— Разбира се. Аз това правя, а и ако ще ти помогне…
— Мили боже!
— Но ако решиш да го направите — предложи ми Хю, — първо ела при мен. Ще ти дам по-добра оферта от Нифон.
— Ако ти изповядаш сделката, отпадаш от залозите — каза Питър.
— Хей! — извика Хю. — Не е честно!
— Честно е. Иначе ще имаш предимство…
— Исусе! Млъкнете, всички. Не мога да повярвам, че обсъждате продажбата на душата на приятеля ми…
Заля ни нова аура. Аромат на карамелизирани ябълки. Топъл мед по кожата.
— Тоуни — казахме всички в един глас.
Отворих вратата и Тоуни се хвърли на врата ми, ридаейки. Аз възкликнах стреснато и се опитах да запазя равновесие.
— О, Джорджина! — плачеше тя, а спиралата й се стичаше на черни вади по бузите й. — Никога няма да успея. Никога, никога, никога.